Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Кажете ми все пак на какво отдавате тези прилошавания?

— Знам ли и аз, приятелю? На пролетта, на цветята. Знаете, че съм много чувствителна… От петнадесет дни насам не е влязло нито стръкче! Колко странно! Та аз винаги съм обичала цветята, а сега ги изхвърлям! Но да оставим засега цветята, Филип! Болеше ме силно глава. Ах, госпожица Дьо Таверне има мигрена!

— Как така?

— Ами така, госпожа дофината беше така добра да ме посети тук. О, Филип, тя е не само очарователна покровителка, но и грижовна приятелка! Доведе тук най-добрия си лекар, неговата преценка винаги е била безупречна. Този сериозен мъж ми премери пулса, прегледа ми очите и ми погледна езика под загрижения и нежен поглед на дофината и знаете ли с какъв щастлив извод ме дари?

— Не.

— Чисто и просто заяви, че аз изобщо не съм болна, и дори не намери за нужно да ми предпише каквото и да било лекарство — нито сироп, нито хапче. А този доктор Луи всяка вечер режел ръце и крака, поне така ми казаха, направо тръпки да те побият! И така, Филип, разбирате, че се чувствам превъзходно! Сега ми кажете кой ви уплаши толкова?

— Този глупак Жилбер, чумата да го вземе!

— Жилбер ли? — трепна нервно Андре.

— Да. Той ми каза, че сте болна.

Андре направи усилие да се съвземе.

— Не, няма нищо — каза тя. — Не обръщайте внимание на подобни краткотрайни неразположения! Те преминават. Ето че съм вече на крака, Филип. Хайде да се поразходим заедно. След десет минути ще съм напълно здрава.

— Струва ми се, че злоупотребявате със силите си, Андре.

— Не, а и дори да умирах, вашето завръщане би ми върнало живота, Филип. Искате ли да поизлезем?

— След малко, скъпа моя! — отвърна Филип и нежно възпря сестра си. — Още не сте се оправили напълно. Успокойте се, съвземете се.

— Така да бъде.

Андре се отпусна отново върху софата и повлече до себе си Филип, когото държеше още за ръка.

— Първо ми отговорете, Андре, защо престанахте да ми пишете?

— Вярно, но само от няколко дни.

— От петнадесет дни, Андре.

Момичето наведе глава.

— Мързелана! — каза Филип с нежен укор.

— О, не, Филип! Не се чувствах добре. Имате право. Неразположението ми се влоши един ден и оттогава сте престанали да получавате писма от мен. От този ден и най-скъпите неща се превърнаха в уморителни и досадни задължения.

— Е, все пак аз съм доволен, че между другото преди малко споменахте и една дума…

— Какво съм казала?

— Че сте щастлива — толкова по-добре! Щом тук ви обичат и мислят за вас, това е чудесно! С мен не е така. Забравиха ме. Всички. Дори сестра ми.

— О, Филип!

— А ще повярвате ли, скъпа ми Андре, че откакто съм заминал, не съм научил нищичко за този въображаем полк, който ме изпратиха да командвам! Полк, който кралят ми бил обещал, така поне ми съобщиха баща ми и херцог Дьо Ришельо. Те толкова настояваха да замина начаса!

— Не ме учудва това. О, само ако знаехте, Филип! И господин Дьо Ришельо, и баща ми са силно разтревожени, останали са направо без душа. Не разбирам нищо. Една сутрин баща ми отърча при херцога, при стария си приятел, както често го нарича. Накара го да отиде при краля във Версай. После пристигна тук да го чака и започна да ми задава въпроси, чийто смисъл не разбрах. Денят изтече без никакви новини от маршала. Тогава господин Дьо Таверне побесня. Заприказва, че херцогът го бил разигравал и че го бил предал. Господин Дьо Таверне живее като грешник и мъченик, все едно че е в чистилището! Все чака да донесат нещо, което не донасят, и да дойде някой, който никога не идва.