Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
„Да ги убия — прошепна Луз Терин. — Девет са твърде опасни, но ако убия част от тях, ако ги подгоня… да ги убия… да ги накарам да се боят от мен… няма да умра отново… Заслужавам смърт, но искам да живея…“ Заплака, но шепнещото му бълнуване не престана.
Ранд отново напълни бокала си и се постара да не слуша.
Когато Ориганската порта на Вътрешния град изникна пред очите й, Демира Ериф забави крачка. Мнозина мъже по претъпканата улица я поглеждаха с възхита и тя може би за хиляден път си помисли, че, изглежда, е крайно време да престане да носи роклите от родния си Арад Доман, и за хиляден път също така тутакси го забрави. Роклите едва ли бяха от значение — носила беше същите шест еднакви рокли от години — и ако някой мъж, който не е разбрал, че е Айез Седай, започнеше да се държи твърде безсрамно, винаги беше много лесно да му покаже в какъв сос се е натопил. Изхвърчаха като нахални мухи от косата й толкова бързо, колкото можеха да тичат.
Точно в този момент това, което привлече вниманието й, беше Ориганската порта, огромна арка от бял мрамор в сияйната бяла стена. Поток от хора, коли и фургони минаваше през нея под погледа на дузина айилци, за които тя подозираше, че не са толкова небрежни, колкото изглеждаха на пръв поглед. Те можеха да разпознаят една Айез Седай само като я видят. Изненадващо, но някои хора го постигаха. Освен това я бяха следили от „Короната на розите“ — палтата и панталоните, предназначени да се сливат със скали и храсти, изпъкваха сред градската навалица. Така че дори да искаше да проникне във Вътрешния град, дори да беше готова да рискува да не изпълни изричната забрана на Мерана да не влизат без разрешението на ал-Тор, нямаше да го направи. Как може такова нахалство — една Айез Седай да е принудена да моли за разрешение един мъж. А искаше само да се види с Майлам Харднър, Втори библиотекар в Кралския дворец и неин агент от тридесет години.
Библиотеката в тукашния дворец не можеше да се сравни с онази в Бялата кула нито с Кралската библиотека в Кайриен или с Библиотеката на Терана в Бандар Еваан, но тя по-лесно можеше да си пожелае да полети, отколкото да се добере до някоя от тях. Все пак, ако посланието й бе достигнало до Майлам, той щеше да започне да търси книгите, които й трябваха. Дворцовата библиотека като нищо можеше да съдържа някаква информация за Печатите на Затвора на Тъмния, навярно дори каталог на изворите, макар че това беше твърде много, за да се надява. Повечето библиотеки съдържаха томове и томове, разхвърляни по прашни ъгли, които трябваше отдавна да са описани, но кой знае защо, оставаха забравени сто години, или петстотин, а понякога и повече. Повечето библиотеки съдържаха такива съкровища, за които и самите библиотекари не подозираха.
Тя зачака търпеливо, съсредоточена в хората, които излизаха от портата, но не виждаше плешивото теме и кръглото лице на Майлам. Най-сетне въздъхна. Явно не беше получил съобщението й — ако беше, все щеше да си намери някакво подходящо извинение, за да се озове тук в уречения час. Налагаше се да изчака реда си да придружи Мерана в двореца и да се надява, че младият ал-Тор ще й разреши — пак разрешение! — да се порови в библиотеката.
Докато се обръщаше да си тръгне, случайно срещна очите на някакъв мъж с издължено лице, облечен в коларски елек — зяпаше я с нескрита възхита. И когато очите им се срещнаха, той й намигна!
Не можеше да се примири с това по целия път обратно към хана. „Наистина трябва да запомня, че трябва да обличам по-прости рокли“ — мислеше си тя и се чудеше защо ли така и не го беше направила вече. За щастие, идвала беше в Кемлин и по-рано, преди няколко години, и Стиван щеше да я чака при „Короната на розите“, като маяк, който можеше да използва, за да я насочи, ако се стигнеше до това. Тя се шмугна в един тесен сенчест процеп между някакъв ножарски дюкян и една пивница.
Тесните улички на Кемлин бяха разкаляни, когато беше стъпвала по тях последния път, но макар и сухи сега, колкото по-надълбоко навлизаше в тях, толкова по-неприятна ставаше миризмата. Стените бяха слепи, без никакви прозорци и само тук-таме по някоя разнебитена врата или тясна портичка, а и те сякаш не бяха отваряни от дълго време. Проскубани котки мълчаливо заничаха към нея от бъчви и зидове, улични псета с изпъкнали ребра лежаха с клепнали уши, като понякога изръмжаваха или почваха да я лаят. Не се притесняваше, че ще я одраскат или ухапят. Котките, наглежда, усещаха нещо около Айез Седай — не беше чувала някоя Айез Седай да е била одраскана дори от най-свирепата котка. Кучетата, вярно, се държаха враждебно, почти все едно че си мислеха, че Айез Седай са котки, но почти винаги подвиваха опашка и се отдръпваха, след като поръмжат показно.