Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Колкото и да му се искаше да разбере повече — например кога, къде и какво точно — тя вече щеше да му е казала, ако знаеше.
— Тогава ще трябва да го държа край себе си — каза той колкото можа по-весело. Не обичаше да вижда Мин изплашена.
— Не знам дали това ще е достатъчно — изломоти тя, забила очи в пунша си. — То ще се случи, ако той не е край тебе, но нищо от това, което видях, не подсказва, че няма да се случи и ако е. Ще бъде много лошо, Ранд. Само мисълта за това видение ме кара да…
Той вдигна лицето й и се изненада, като видя сълзите, бликнали от очите й.
— Мин, не знаех, че тези видения могат да те наранят — каза той нежно. — Съжалявам.
— Какво знаеш ти, овчарче — измърмори тя, измъкна дантелена кърпа от ръкава си и изтри очите си. — Беше само от праха. Не караш Сюлин да бърше прах достатъчно често. — Кърпата отново се озова на мястото си. — Трябва вече да се връщам в „Короната на розите“. Просто трябваше да ти кажа какво видях за Перин.
— Мин, пази се. Може би не трябва да идваш тук толкова често. Не мога да си представя, че Мерана ще се държи добре с теб, ако разбере какво правиш.
Усмихната, тя отново заприлича на себе си и очите й го изгледаха насмешливо, въпреки че все още блестяха от сълзите.
— Остави ме сама да се погрижа за себе си, овчарче. Те си въобразяват, че ахкам пред гледките на Кемлин като някоя селска простачка. Ако не идвах всеки ден, щеше ли да знаеш, че се срещат с благородниците? — Това го беше забелязала съвсем случайно вчера, на път към двореца: Мерана се бе появила за миг на прозореца на един замък, за който Мин бе разбрала, че е на лорд Пеливар. Възможността Пеливар и гостите му да са единственият такъв случай беше толкова голяма, колкото Мерана да е отишла да му изчисти каналите.
— Внимавай — каза й той твърдо. — Не искам да пострадаш, Мин.
За миг тя го изгледа мълчаливо, след което се надигна достатъчно, за да може да го целуне по устните. Поне… Е, беше леко, но това бе станало ежедневен ритуал преди да си тръгне и на него му се струваше, че тези целувки всеки ден стават все по-малко леки.
Въпреки всичките си заричания той каза:
— Бих искал да не правиш повече това. — Да я остави да седне на коляното му беше едно, но с целувките шегичката отиваше твърде далече.
— Никакви сълзи повече, селянче — усмихна се тя. — Никакво пелтечене. — Тя разроши косата му, сякаш беше десетгодишен хлапак, след което тръгна към вратата, поклащайки се така грациозно, че сълзи и пелтечене можеше и да не предизвика, но определено го накара да я зяпне, колкото и да се мъчеше да се сдържи. Очите му рязко се вдигнаха към лицето й, когато тя се обърна. — Виж ти, овчарче, нещо се изчерви. Мислех, че жегата вече не те засяга. Както и да е. Исках само да ти кажа, че ще внимавам. Ще се видим утре. И да си смениш чорапите.
И вратата след нея най-после се затвори. Да си сменял чорапите?! Той си ги сменяше всеки ден! Имаше само две възможности за избор. Можеше да продължи да се преструва, че тя изобщо не му въздейства, докато Мин не престанеше, или да започне наистина да пелтечи. Или да започне да си проси милувки — тогава тя сигурно щеше да престане, но след това щеше да го използва, за да го дразни, а Мин много обичаше да дразни. Единствената друга възможност — да съкрати срещите им, като остава хладен и отдалечен — не подлежеше на обсъждане. Тя беше приятелка; все едно да бъде студен към… Авиенда и Елейн бяха първите имена, които му хрумнаха, но те не бяха подходящи. Към Мат или към Перин. Единственото, което така и не разбираше, беше защо въпреки всичко му е толкова приятно, когато тя е при него. Не трябваше да е така, след като го дразнеше толкова, но така беше.
Ломотенето на Луз Терин се беше усилило от мига, в който се спомена за Айез Седай, и сега той каза съвсем ясно: „Щом заговорничат с благородници, ще трябва да направя нещо с тях.“
„Махай се“ — заповяда Ранд.
„Девет са твърде опасни, дори необучени. Твърде опасни. Не мога да ги допусна. Не. О, не!“
„Махни се, Луз Терин!“
„Не съм мъртъв! — изви гласът по вълчи. — Заслужавам смърт, но съм жив! Жив! Жив!“
„Мъртъв си! — изрева в отговор Ранд в главата си. — Мъртъв си, Луз Терин!“
Гласът заглъхна, все още виейки „Жив!“, и се стопи дотолкова, че престана да се чува.
Треперещ, Ранд стана, напълни бокала си и го пресуши на една дълга глътка. Пот рукна от челото му и ризата се залепи на гърба му. Струваше му огромно усилие, за да се съсредоточи отново. Луз Терин ставаше все по-настоятелен. Едно беше сигурно — щом Мерана заговорничеше с благородниците, особено с благородниците, които бяха готови да обявят бунт, ако той не доведеше Елейн достатъчно скоро, за да ги удовлетвори, то тогава наистина трябваше да предприеме нещо. За съжаление нямаше никаква представа какво.