Тъмната кула

„Ко? Няма ли да си хапнеш поне мъничко?“ Песът обаче не благоволи да се наплюска и стрелецът разпиля кльопачката, предназначена за малкия пършив рунтавелник. По-късно, след като продължиха напред (Дъртото му бяло татенце дърпаше количката, която роботът бе направил за тях, по коловозите на Тауър Роуд, с клюмнала глава и прегърбени рамене), Мордред пропълзя до бивака им. Той изяде част от разпиляната храна — едва ли беше отровна, след като Роланд я бе приготвил за песа, — но след три-четири хапки спря, защото знаеше, че продължи ли, червата му щяха да избълват всичко навън — на север и на юг. Не можеше да допусне това, ала, от друга страна, все пак трябваше да яде поне мъничко, ако искаше да има сили да ги следва. Тази нощ — тази нощ щеше да се реши всичко, защото утре Дъртото му бяло татенце щеше да достигне Тъмната кула и вече щеше да е прекалено късно. Сърцето му го нашепваше. Ето защо Мордред не се отделяше от жалката групичка и все повече скъсяваше дистанцията помежду им. От време на време тялото му бе разтърсвано от спазми и човешката му външност потрепваше, а чернотата се надигаше застрашително под кожата му; тежкото му палто се издуваше зловещо под натиска на останалите му крайници, които искаха да излязат навън, а сетне увисваше отново, когато момчето едва успяваше да озапти членестоногата си същност, скърцайки със зъби от усилието. Понякога пълнеше гащите си с воняща кафява течност, а друг път успяваше да ги свали своевременно, но и в двата случая изобщо не му пукаше — нали не беше поканен на Жътвения бал, ха-ха! Сигурно поканата му се е изгубила някъде по трасето или са я доставили на грешен адрес, точно така!… После, когато станеше време да ги нападне, щеше да пусне малкия Червен крал на свобода. Случеше ли се сега обаче, бе почти сигурен, че няма да успее да се преобрази отново. Нямаше да има необходимата сила. По-бързият метаболизъм на паяка щеше да раздуха болестта му като горски пожар и това, което го убиваше постепенно, но бавно, щеше да го довърши за отрицателно време. Поради това Мордред се съпротивляваше с всички сили на метаморфозата и следобед се почувства малко по-добре. Пулсът на Кулата ставаше все по-силен и настойчив — същото се случваше и с гласа на Червеното му татенце, който го подтикваше да продължи, да спазва необходимата дистанция, но и да бъде готов да нанесе смъртоносния си удар. Дъртото му бяло татенце спеше по четири часа на нощ от седмици, защото се редуваше да стои на пост с дезертиралата му Черна майчица. Но не Черната му майчица теглеше количката, нали? Не, тя се возеше вътре като кралица Лайнет от Говноландия, хе-хе! Което означаваше, че Дъртото му бяло татенце бе доста уморено, независимо от обстоятелството, че пулсът на Тъмната кула го подтикваше да продължи напред и му вдъхваше сили. Тази нощ Роланд трябваше или да разчита на Художника и Песа да поемат първата стража, или да се нагърби с дежурството и да будува през цялата нощ. Мордред смяташе, че ще може да издържи още една безсънна нощ, просто защото никога вече нямаше да му се налага да изтърпи подобно нещо. Щеше да пропълзи съвсем близко, както бе сторил и предната нощ, и да наблюдава лагера им с далекозрящите стъкла на стария човек-чудовище. И след като всички заспяха, щеше да се преобрази за последен път и да се нахвърли върху тях. Ей го Мордред с пипалата, идва време за разплата! Дъртото му бяло татенце може би изобщо нямаше да се събуди, ала момчето-паяк се надяваше да не стане така. Трябва да се събуди — поне накрая. За да може да разбере какво се случва с него. За да може да разбере, че синът му го е пратил в страната на смъртта часове преди да зърне безценната си Тъмна кула. Мордред стисна юмруци и се загледа в пръстите си, които започнаха да почерняват. Той почувства ужасното, ала несравнимо приятно гъделичкане под кожата си, когато паяковидните му крайници се опитаха да изскочат навън — седем вместо осем, благодарение на ужасногнусната му Черна майчица, която бе едновременно бременна и небременна… Дано се разлагаше с писъци в тодашното пространство за вечни времена (или поне докато някое от чудовищните същества, бродещи там, не я откриеше). Синът на Краля се бореше с промяната и същевременно я насърчаваше с не по-малък плам. Накрая обаче овладя положението и успя да потуши импулса за преобразяване. Доволен, той изпусна победоносна струя газове — пръднята му вонеше невъобразимо, но пък поне беше безшумна. Задникът му се бе превърнал в спукано детско акордеонче, което не можеше да прави нищо друго, освен да хъхри. Пръстите му възвърнаха нормалния си бледорозов оттенък и гъделичкането изчезна. Виеше му се свят от треската, а тънките му ръце (досущ съчки) го боляха ужасно. Гласът на Червения му баща ту се усилваше, ту заглъхваше, но никога не изчезваше напълно: „Ела при мен. Тичай при мен. Приеми истинския си облик. Комала-ела-ела, добри ми синко. Ще сринем Кулата, ще унищожим светлината и ще властваме заедно в мрака. Завинаги.