Тъмната кула

— Да — рече той. — Ще похапнем тук, а после може да си подремна малко, докато ти рисуваш розата. Всъщност… защо не нарисуваш две картини, Патрик? — При тези думи той му показа двата оцелели пръста на дясната си ръка, за да е сигурен, че момчето ще го разбере правилно.

Младият художник обаче се намръщи и поклати глава — явно не можеше да проумее какво точно се иска от него. Вързаната му коса блестеше на светлината на следобедните слънчеви лъчи. Стрелеца си спомни как Сузана бе измила косата му въпреки протестните викове на момчето. Роланд никога нямаше да се сети за това, ала не можеше да отрече, че сега Патрик изглежда далеч по-добре. Той се загледа в лъскавата му коса и внезапно почувства как мъката по Сузана пробожда болезнено сърцето му. Тъмнокожата жена бе донесла изящество в живота му. Мъжът си каза, че никога досега не си бе давал сметка за това. Защо човек трябваше да разбира какво е изгубил едва когато стане прекалено късно за каквото и да било?

Междувременно имаше Патрик — невероятно талантлив, ала ужасно бавно загряващ.

Роланд посочи към скицника му, сетне към розата. Момчето кимна — тази част му беше ясна. После Стрелеца изправи показалеца и средния пръст на здравата си ръка и отново посочи към скицника. Този път лицето на художника се проясни и той махна последователно към розата, към албума, към Роланд и към себе си.

— Точно така, момчето ми — каза Стрелеца. — Една рисунка на розата за теб и една за мен. Красива е, нали?

Патрик закима и се захвана за работа, докато Роланд приготвяше обяда им. Мъжът отново сложи три чинии на земята и Ко отново отказа да докосне своя дял. Когато се загледа в обрамчените в златисто очи на рунтавелкото, той съзря там такава празнота — и чувство за неизмерима загуба, — от която сърцето го заболя. Ко едва ли щеше да издържи така дълго време — вече бе твърде измършавял. Бе станал голяма скенджа, както навярно би се изразил Кътбърт.

— Защо ме гледаш така? — обърна се Стрелеца към зверчето. — Ако си искал да тръгнеш с нея, да го беше направил, когато имаше тази възможност! Какво си ме зяпнал така?

Ала рунтавелкото продължи да го гледа и Роланд разбра, че е наранил четириногия си приятел; колкото и да бе абсурдно, това бе самата истина. Сетне Ко се отдалечи, поклащайки лениво опашката си. Стрелеца почувства внезапното желание да извика след него, ала това щеше да бъде още по-абсурдно, нали? Какво смяташе да направи? Да се извини на един рунтавелко?

Беше едновременно ядосан и недоволен от себе си — никога не бе изпитвал подобни чувства, преди да издърпа Еди, Сузана и Джейк в своя свят. Преди появата им изобщо не бе изпитвал толкова различни чувства — вярно, че емоционалният му живот бе доста ограничен, ала това си имаше своите предимства — поне не се налагаше да си губиш времето в мисли дали трябва да се извиняваш на животните, на които си се развикал.