Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Роланд приклекна до розата и се надвеси над коронката й, от която извираха успокояващата песен и ярката — изцеляваща — светлина. Изведнъж Патрик му извика, давайки му знак да се премести, за да не закрива цветето, което рисуваше. Това ядоса още повече Стрелеца, ала мъжът се подчини, без да възрази. В крайна сметка нали именно той бе помолил момчето да нарисува розата? Помисли си, че ако Сузана беше тук, щяха да се спогледат, както правят родителите на малко дете след поредната му лудория. Ала нея я нямаше, естествено — тя бе последната и също като Джейк и Еди вече бе напуснала завинаги живота му.
— Добре бе, толкоз ли не можеш да надраскаш една роза, а? — попита Стрелеца, опитвайки се да се пошегува, ала доста неуспешно. В думите му имаше раздразнение и умора.
Патрик обаче не реагира на грубия му тон. „Дали изобщо разбра какво му казах?“ — замисли се Роланд. Нямото момче седеше с кръстосани глезени, подпряло скицника на бедрата си, и изглеждаше изцяло погълнато от работата си. Дори бе оставило недоизядената си порция настрани.
— Не се захласвай прекалено много, че да забравяш да ядеш — каза му Стрелеца. — Чу ли? — Момчето му кимна отнесено и Роланд се изправи. — Смятам да подремна малко, Патрик. Следобедът ще бъде дълъг. — „А нощта дори още по-дълга“ — добави мислено…, макар че се утешаваше със същата мисъл като Мордред — тази нощ щеше да е последната. Не знаеше какво точно го очаква в Тъмната кула в края на полето с розите, ала дори и да успееше да се справи с Пурпурния крал, знаеше със сигурност, че това е последният му поход. Не вярваше, че някога ще напусне Кан’-Ка Но Рей, и това го устройваше напълно. Чувстваше се страшно уморен. И тъжен, независимо от благодатното въздействие на розата.
Роланд от Гилеад сложи ръка на очите си и моментално заспа.
ЧЕТИРИ
Ала успя да подремне съвсем малко, преди Патрик да го събуди, развълнуван като малко дете, за да му покаже картината, която току-що бе нарисувал — съдейки по положението на слънцето, бяха минали десет, най-много петнайсет минути.
Както и другите му рисунки, и тази излъчваше някаква особена сила. Розата бе като истинска, макар че момчето разполагаше единствено с молив. Независимо от това Роланд би предпочел да си подремне поне още час, преди да му покажат този шедьовър на изобразителното изкуство. Той кимна одобрително — нямаше смисъл да се мръщи в присъствието на това прекрасно цвете — и Патрик се усмихна, доволен дори и на това. Той отгърна листа и отново започна да рисува розата. По една картина за всеки от тях, както бе поискал Стрелеца.
Роланд можеше да заспи отново, но имаше ли смисъл от това? Нямото момче щеше да привърши с втората рисунка след броени минути и отново щеше да го събуди. Ето защо мъжът се приближи до Ко и го погали по гъстата козина — нещо, което правеше много рядко.
— Съжалявам, че бях груб с теб, момко — рече Роланд. — Няма ли да ми кажеш поне една думичка?
Ала рунтавелкото продължи да мълчи.
Петнайсет минути по-късно Стрелеца натовари отново количката, плю на дланите си и сграбчи отново дръжките. „Хо Фат 2“ вече бе по-лека — трябваше да е по-лека, — ала му се струваше по-тежка.
„Естествено, че ще е по-тежка — помисли си мъжът. — Нали скръбта ми е в нея. Където и да ида, тя е неотлъчно с мен.“
Скоро количката натежа още повече, защото и Патрик Данвил се качи вътре в нея. Момчето се сви на кълбо и заспа почти веднага. Роланд пристъпваше тежко, навел глава, а сянката му ставаше все по-дълга. Ко вървеше до него.
„Само още една нощ — каза си Стрелеца. — Само още една нощ, после един ден и всичко ще свърши. По един или друг начин.“
Той остави пулса на Кулата и множеството й пеещи гласове да изпълнят съзнанието му и да повдигнат петите му… поне мъничко. Розите ставаха все повече и повече — десетки пурпурни корони се извисяваха от двете страни на Тауър Роуд, озарявайки с красотата си монотонния пейзаж. Няколко растяха на самия път и Стрелеца внимателно ги заобиколи. Колкото и да беше уморен, за нищо на света не би допуснал някое цвете да загине под ботушите му или под тежките колела на „Хо Фат 2“.
ПЕТ
Той спря за нощен бивак още докато слънцето беше високо над хоризонта — бе прекалено изморен, за да продължи, въпреки че имаше поне два часа до здрачаване. Наблизо се виждаше пресъхнало поточе, чието корито бе обрасло с прелестни диви рози. Песните им не прогониха умората му, но поне малко повдигнаха духа му. Роланд си каза, че навярно същото се отнася за Патрик и Ко, което бе хубаво. Когато момчето се събуди, то се огледа наоколо с грейнало лице, ала сетне усмивката му изведнъж угасна и младият художник се разрида — за пореден път трябваше да се сблъска с горчивата истина, че Сузана вече я няма.