Тъмната кула

— Ейк? Ед? — сега думите му излъчваха по-голяма увереност. Вече си спомняше.

— Ела с мен — подкани го Сузана и пухкавото зверче се изправи на задните си крака, сякаш всеки момент щеше да скочи на седалката до нея. Тогава тя добави — без никаква идея защо го казва: — Има и други светове освен тези.

В мига, в който тези думи излязоха от устата й, Ко се вкамени като статуя. След няколко безкрайни секунди той се отпусна на земята, а сетне отново се надигна, пробуждайки пламъка на надеждата в сърцето й — навярно все още можеха да имат някакъв малък ка-тет, дан-тет-тет — в тази версия на Ню Йорк, където хората карат „Такуро Спирит“ и се снимат как пият ноз-а-ла с фотоапарати марка „Шинаро“.

Ала Ко отстъпи назад към Стрелеца, седна на земята до износения му ботуш. Тези ботуши бяха скитали далеч и никой не знаеше колко левги и колела са избродили всъщност, но пътешествието им най-накрая бе достигнало до своя край.

— Олан — каза Ко и категоричността в странното му гласче сякаш търкулна тежка канара върху сърцето й. Тъмнокожата жена се обърна към стареца с големия револвер на хълбока.

— Ти също имаш своята магия, нали? — процеди тя с горчивина. — Винаги си я имал. Уби Еди веднъж, а Джейк — два пъти. Сега е ред на Патрик и на рунтавелкото. Е, щастлив ли си?

— Не — отвърна Роланд и безногата жена видя, че това е самата истина. Никога през живота си не бе виждала такава печал и самота, изписани на човешко лице. — Никога не съм бил по-далеч от щастието, Сузана от Ню Йорк. Ще промениш ли решението си? Ще извървиш ли малкото, което ни остана, заедно с мен? Само това би ме направило щастлив.

В продължение на един безумен миг тя си мислеше, че би могла да го направи. Че би могла просто да даде на заден ход и да отдалечи „Хо Фат 3“ от вратата — която бе еднопосочна и не даваше никакви обещания, — и да продължи с него до Тъмната кула. Щяха да я зърнат само след един ден — и то при положение, че следобеда щяха да си направят почивка, за да могат да я достигнат по залез слънце на следващия ден, точно както искаше Стрелеца.

Сетне сънят й изплува в съзнанието й. Пеещите гласове. Младият мъж, който й подаваше чашата с горещ шоколад — от най-хубавия, този mit schlag отгоре.

— Не — въздъхна тя. — Ще замина, пък каквото стане.

За момент тъмнокожата жена си помисли, че Роланд ще я улесни — ще се съгласи и просто ще я остави да си тръгне. В следващата секунда обаче неговият гняв — не, неговото отчаяние — изригна в болезнен изблик:

— Но ти просто няма как да си сигурна! Сузана, ами ако сънят ти не е нищо повече от трик и фалшебство? Ами ако нещата, които видиш, дори и след като вратата се отвори, не са нищо друго, освен трикове и фалшебства? Ами ако пропаднеш в тодашното пространство?

— В такъв случай ще озаря тъмнината с мислите за тези, които обичам.

— Възможно е — изрече Стрелеца с неподозирана горчивина в гласа си. — През първите десет години… или двайсет… или дори сто. А после? Какво ще правиш през остатъка от вечността? Помисли си за Ко! Мислиш ли, че е забравил Джейк? Никога! Никога! Ни-ко-га! Той просто усеща нещо лошо! Недей, Сузана! Моля те, остани. Ще падна на колене, ако това ще помогне — и за неин ужас Роланд направи точно това.