Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Шериф? — възкликна Даш.
— Възразяваш ли?
— Ъъ… не, ваше височество. Просто съм изненадан.
— Животът е пълен с изненади — каза Патрик и посочи пергаментовите свитъци по бюрото. — Донесения от двата фронта. Кешийците отстъпват пред Дуко при Края на сушата, но извършват набези по източния фронт при Шамата. Мисля, че няма да се приближат много, защото се боят от магьосниците в Звезден пристан, но обезкървяват патрулите ни, които по начало са рехави. Грейлок е в Сарт и се готви за офанзива на север. — На лицето на Патрик се изписа загриженост. — Нещо не е наред. Отбраната по крайбрежието е слаба. Знаем, че Фадавах беше готов да пожертва Дуко, защото се боеше, че не му е верен. А сега изглежда, че по същия начин пожертва Нордан, макар според всички донесения Нордан да е най-старият му и верен съюзник.
— Може би не държи хората си толкова здраво, колкото мислехме — отбеляза Джими.
— Всички донесения показват, че зимата е била трудна за нашествениците — каза Браян Сълдънски. — Много от хората им са загинали от рани и глад. Но агентите ни също така съобщават, че те търгуват с Квег и Свободните градове, храната е в изобилие и са се укрепили в Илит.
— Някакви сведения от Ябон? — попита Патрик.
— Нямаме — отвърна херцог Браян. — Нямаме никаква вест, след битката за Сарт. Корабите не могат да пробият през пиратите на Квег, за да стигнат Свободните градове. Всички кораби от Далечния бряг бяха използвани в подкрепа на щурма. Шансът за един куриер да премине през вражеския тил и да стигне до нас е нищожен. Може би след като доближим Илит ще научим нещо и за Ябон, но засега трябва само да се молим младият херцог да задържи Ла Мут и Ябон.
Патрик погледна Джими и Даш и каза:
— Ще вечеряте с мен и ще обсъдим новите ви задължения. В твоя случай, Джими, преди да си тръгнал още утре.
— Утре? — възкликна Даш. — Патрик… ваше височество, мислех, че ще придружим останките на баща ни до Риланон за погребението му.
— Съжалявам, но нямаме време. Ще трябва да се сбогувате довечера, след вечерята. Може би ще го зачетем с малък помен след вечеря… да, това ще е уместно. Но изискванията на войната не позволяват на никого от нас лукса да се отдадем на скръб или веселие. Аз например трябва да лъжа много благородници на Кралството за официалното сватбено празненство, и годеницата ми съвсем не е щастлива, че ще се омъжи сред пепелищата на Крондор, а не в кралския дворец. Така че всички правим жертви.
— Значи на вечеря — каза Даш.
— Свободни сте — каза принцът.
Братята се поклониха и излязоха.
— Ти вярваш ли го това? — попита Джими.
— Кое?
— Тази работа, че „всички правим жертви“.
Даш сви рамене.
— Патрик си е Патрик. Никога не е знаел кога трябва да продължи и кога — просто да млъкне.
Джими се засмя.
— Прав си. Сигурно затова открай време е толкова слаб на карти.
— Идеално — каза Накор.
Алийта — стоеше неподвижно — промълви:
— Чувствам се глупаво.
— Изглеждаш чудесно — увери я Накор.
Младата жена стоеше на един сандък, с покрити с бяла кърпа глава и рамене, но иначе облечена в обикновената си дреха. На няколко крачки от нея скулпторът трескаво ваеше глината, като се мъчеше да улови чертите й. Правеше го вече от три дни. Накрая отстъпи, огледа творението си и заяви:
— Получи се.
Накор заобиколи, а Алийта слезе от сандъка, пристъпи да погледне и попита:
— Така ли изглеждам?
— Да — увери я Накор. Продължи да обикаля статуята и накрая заяви: — Да, ще свърши работа. — Обърна се към скулптора и попита: — Колко време ще ти отнеме?
— Колко голяма я искаш?
— В реален ръст. — Посочи Алийта. — Като нея.
— Тогава — по един месец за всяка от двете.
— Добре. По месец ще е чудесно.
— Искате ли да ги донеса тук?
— Едната я искам тук, ще я поставим в двора. Другата я закарай в Крондор.
— В Крондор? Господин Ейвъри не каза нищо за мъкнене на статуя чак до Крондор.
— Да не искаш фургонджиите да ти вдигнат статуята?
Скулпторът сви рамене.
— За мен е все едно, но ще струва по-скъпо.
Накор се намръщи.
— Това си е между теб и Ру.
Скулпторът кимна, грижливо уви глинения модел в намазан с масло плат и го понесе към фургона си отвън.
— Вече свободна ли съм? — попита Алийта.
— Не — отвърна Накор. — Но поне няма да позираш повече.
— За какво е всичко това? — попита тя, докато сгъваше кърпата, която бе свалила от главата си. — Чувствах се много глупаво, докато позирах.
— Това е статуя на Богинята.
— Използвал си ме за статуя на Богинята! — Тя го изгледа стъписано. — Но това е…