Каменният кръг [bg]

— Милейди! — Фъргъс се появи, рошав и омачкан, красивата му усмивка сияеше на загорялото от слънцето лице. — Милейди! — Помогна ми да стана от сумтящия Мърфи, после ме сграбчи в пукаща ребрата прегръдка. Марсали се появи зад него и тя широко ухилена.

— Mersi aux les saints![33] — каза той в ухото ми. — Опасявах се, че няма да ви видим отново! — Целуна ме по двете бузи и по устата, и най-сетне ме пусна.

Погледнах към „Артемида“, която лежеше настрани на пясъка като обърнат бръмбар.

— Какво се е случило?

Фъргъс и Марсали се спогледаха. От онези погледи, при които се разменят въпроси и отговори, и аз доста се сепнах, когато видях дълбоката интимност между тях. Фъргъс пое дъх и се обърна към мен.

— Капитан Рен е мъртъв — каза той.

Бурята, която ме бе връхлетяла през нощта в мангровата гора, ударила и „Артемида“. Отнесена далеч от курса си от виещия вятър, тя се натъкнала на риф, който отворил голяма дупка в корпуса ѝ.

Все пак останала на вода. Трюмът на кърмата се пълнел бързо, но тя се клатушкала към малко заливче, което предлагало подслон.

— Бяхме на не повече от триста ярда от брега, когато се случи — каза той, лицето му беше изопнато от спомена. Корабът внезапно се наклонил и съдържанието на трюма на кърмата се разместило, започнало да плава. Тогава огромна вълна дошла от морето, ударила наклонения кораб, заляла квартердека и отнесла капитан Рен и четирима моряци.

— Брегът беше толкова близо! — каза Марсали, лицето ѝ беше разкривено от нещастие. — Стигнахме го след десетина минути! Само ако…

Фъргъс я спря, като сложи ръка на рамото ѝ.

— Неведоми са пътищата Господни — каза той. — Щеше да е същото, дори да бяхме на хиляди мили в морето, само че нямаше да можем да ги погребем, както е редно. — Той кимна към другия край на плажа, близо до джунглата, където имаше пет малки могилки, увенчани с груби дървени кръстове.

— Имах малко светена вода, която татко ми донесе от Нотр Дам в Париж — каза Марсали. Устните ѝ бяха напукани и тя ги облиза. — В малко шишенце. Казах молитва и напръсках с нея гробовете. Мислиш ли… мислиш ли, че би им харесало?

Усетих треперенето в гласа ѝ и осъзнах, че въпреки самообладанието ѝ последните два дни са били ужасно изпитание за момичето. Лицето ѝ беше мръсно, косата висеше, а остротата бе изчезнала от пълните със сълзи очи.

— Сигурна съм, че е така — казах внимателно и потупах ръката ѝ. Погледнах към лицата, които се събираха около нас, търсех пламтящата глава на Джейми, макар вече да знаех, че не е тук.

— Къде е Джейми? — попитах. Лицето ми беше пламнало от тичането по хълма. Усетих как кръвта се оттича от бузите ми и страхът се надига във вените ми.

Фъргъс се взираше в мен със същото изражение.