Каменният кръг [bg]

— Не се смея на вас, госпожо Фрейзър — увери ме той. Усмивката още бе на устните му, докато сочеше към Ил дьо ла Тортю. — Но веднъж ми се случи да разговарям със стар жител на Кингстън относно навиците на буканиерите, които навремето си правели щабовете близо до Порт Роял.

Сви устни, реши да продължи, после размисли и накрая ме погледна косо и рискува:

— Ще извините неделикатността ми, госпожо Фрейзър, но вие като омъжена жена и като запозната с медицинската практика… — Замълча и сигурно щеше да спре тук, но беше изпил вече две трети от каната; широкото приятно лице се беше позачервило.

— Вероятно сте чували за извратената практика на содомията? — попита той и погледна встрани.

— Да. Искате да кажете…

— Уверявам ви — рече той и кимна властно. — Информаторът ми беше много изчерпателен относно навиците на буканиерите. Содомити до последния — каза той, като клатеше глава.

— Какво?

— Било общоизвестно. Моят информатор ми каза, че когато Порт Роял потънал в морето преди шейсет години, всички смятали, че това е Божие наказание заради тези извратени особи и техните гнусни и неестествени навици.

— Божичко! — Чудех се какво ли би казала пищната Теса от „Дивият пират“ за това.

Той кимна, сериозен като бухал.

— Казват, че можеш да чуеш камбаните на потопените църкви на Порт Роял, когато идва буря — как бият за душите на прокълнатите пирати.

Мислех да поразпитам още относно гнусните и неестествени навици, но в този момент Мамасита се появи на верандата, каза рязко: „Храна“, и изчезна отново.

— Питам се в коя ли пещера отец Фогдън е намерил нея — казах аз и избутах стола си назад.

Щерн ме погледна изненадан.

— Да я е намерил ли? Но аз забравих, вие не знаете. — Лицето му се проясни. Погледна през отворената врата, където беше изчезнала жената, но вътрешността на къщата бе тиха и мрачна като пещера.

— Намери я в Хавана — каза той и ми разказа историята.

Отец Фогдън бил свещеник от десет години, мисионер от ордена на свети Анселм, когато отишъл в Куба преди петнайсет години. Посветен на грижите за бедните, той работел в Хавана няколко години, като мислел само как да облекчи страданията им и за Господ — до деня, в който срещнал Ерменехилда Руис Алкантара и Мерос на пазара.

— Сигурно дори и сега не знае как се е случило — каза Щерн. Избърса капка вино, която се стичаше по стената на чашата му и отпи отново. — Вероятно и тя не е знаела или пък го е планирала още щом го е видяла.

Така или иначе след шест месеца Хавана кипяла от новината, че младата съпруга на дон Армандо Алкантара е избягала — със свещеник.

— И майка си — казах аз под нос, но той ме чу и се усмихна леко.

— Ерменехилда никога не би оставила Мамасита. Нито пък кучето си Лудо.

Нямало да успеят да избягат — защото дон Армандо бил много могъщ и стигал далече, — ако не бил фактът, че англичаните много удобно избрали този ден да нападнат Куба и дон Армандо си имал много по-големи проблеми от бягството на младата си съпруга.