Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Устата на Ранд беше суха като пясък; езикът му — съсухрен като този на Агинор. Ръбът на бездната стържеше под петите му. Не смееше да погледне назад, но чуваше каменните отломки, които политаха и кънтяха надолу по гладката стръмна скала, също както собственото му тяло щеше да полети, ако се дръпнеше още сантиметър от Отстъпника. „Трябва да има някакъв начин да се измъкна от него. Някакъв изход! Трябва да има! Някакъв път!“
Изведнъж усети нещо. Видя го, макар да знаеше, че такова нещо няма и не може да бъде видяно. Блестящо въже пролази встрани от Агинор, зад него, бяло като слънчев лъч, пронизал най-чистото пролетно облаче, въже по-тежко от ръка на ковач, по-леко от въздуха, въже, свързващо Отстъпника с нещо далечно, отвъд познанието му, но въпреки това — нещо съвсем близко, само на ръка разстояние от Ранд. Въжето пулсираше и с всяко ново потръпване Агинор ставаше все по-силен, все повече изпълнен с плът, мъж, висок и силен като него самия, по-твърд от Стражника и по-смъртоносен от Погибелта. И въпреки това до тази светеща връв Отстъпникът сякаш почти не съществуваше. Връвта беше всичко. Въжето от светлина бръмчеше. Въжето пееше. Зовеше душата на Ранд. Една ярка нишка се надигна отстрани, залюля се унесено, докосна го и той ахна. Изпълни го светлина и зной, който трябваше да го изгори, но само го затопли, премахвайки гробовния мраз от костите му. Нишката се удебели. „Трябва да се измъкна!“
— Не! — изрева Агинор. — Ти няма да го имаш! То е мое!
Ранд не се помръдна, нито Отстъпникът, и все пак двамата се бореха, сякаш се бяха счепкали в прахта. Пот изби по челото на Агинор — то вече не беше сбръчкано, не беше старческо, беше лице на зрял мъж, в разцвета на силите си. Ранд пулсираше с потръпването на въжето, с пулса на света. Този пулс изпълни цялото му същество. Светлина изпълни ума му, докато в него не остана само едно малко ъгълче от него самия. Около това кътче той обви празнотата; в нея се подслони. „Надалеч!“
— Мое! — крещеше Агинор. — Мое!
Зной се надигна у Ранд, зноят на слънцето, блясъкът на слънцето, изгарящият, непоносим блясък на светлината, на Светлината. „Надалеч!“
— Мое! — Пламък бликна от устата на Агинор, изригна от очите му като огнени копия, и той изкрещя.
„Надалеч!“
И Ранд вече не беше на билото. Завибрира със Светлината, която го изпълни. Умът му отказа; светлината и зноят го заслепиха. Светлината. Сред тихия покров на празнотата Светлината заслепи ума му, зашемети го с благоговение.
Стоеше сред широк планински проход, обкръжен от назъбени черни канари, като зъбите на Тъмния. Беше истинско. Той беше тук. Усещаше камъка под ботушите си, ледения полъх по лицето си.
Намираше се в центъра на битка, или по-скоро в опашката на сражаваща се колона. Мъже в ризници, яхнали коне в тежки брони, сечаха и връхлитаха срещу озъбени тролоци, размахващи боздугани и извити мечове. Някои от мъжете се сражаваха спешени, останали без коне, а бронирани коне препускаха през прохода без ездачи. Сред тях се движеха Чезнещи с увиснали неподвижно плащове, черни като нощта, и накъдето изсвистяваха поглъщащите им светлината мечове, мъжете загиваха. Шумът на битката отекна към Ранд, блъсна се в него и отскочи, и странността на този звук го стисна за гърлото. Трясъкът на стомана в стомана, пъхтенето и ръмженето на връхлитащи мъже и тролоци, крясъците на загиващи хора и тролоци. Над грохота сред прашния въздух плющяха знамена. Черният ястреб на Фал Дара, Белият рогач на Шиенар, още. И знамена на тролоци. Съвсем близо до себе си той видя увенчания с рога череп на Давол, кървавочервения тризъбец на Кобал, железния юмрук на Даймон.
И все пак това беше само опашката и временният край на битката, след като хора и тролоци започнаха да се отдръпват за прегрупиране. Никой, изглежда, не забелязваше Ранд, докато си нанасяха последни удари, преди да се разделят, препускайки или тичайки спешени към двата края на прохода.
Ранд се озова с лице към единия край на прохода, където се прегрупираха мъжете. Ранени рицари се полюшваха на седлата. Коне без ездачи се изправяха на задните си крака, цвилеха и препускаха. Беше повече от ясно, че няма да удържат следващия сблъсък, и въпреки това бе също толкова ясно, че се готвят за последния щурм. Сега вече някои от тях го бяха забелязали. Мъже се изправяха на стремената и сочеха към него. Виковете им достигаха до слуха му тънки и далечни.