Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Добре — каза Агинор. — Това за вас е подходящо място. Ако се научите на ритуала на самоунижението и се преклоните пред нас, мога и да ви помилвам.
Ранд бързо се изправи. Сигурно не можеше да се сражава с Отстъпниците — никой обикновен смъртен не би могъл, — но нямаше да им позволи да повярват и за миг, че е готов да пълзи в краката им. Посегна да помогне на Егвийн да се изправи, но тя отблъсна ръцете му и стана сама, изтърсвайки с ярост прахта от дрехата си. Мат и Перин също се изправиха с усилие.
— О, ще се научите — каза Агинор. — Ако искате да живеете. Сега, след като намерих това, което ми е нужно — очите му се извърнаха към каменния свод, — ще ми остане време да ви науча.
— Това няма да го бъде! — Зеления човек излезе от дървесата и закрачи към тях. Гласът му беше като мълния. — За вас тук няма място!
Агинор го изгледа презрително.
— Върви си! Изтече твоето време. Всичко от твоя род отдавна е станало на прах. Живей, колкото ти остава, и се радвай, че не си пред очите ни.
— Това е моята обител — каза Зеления човек. — И тук вие не ще нараните ни едно живо същество.
Балтамел хвърли Нинив настрана и тя рухна като скъсана дрипа, с широко отворени очи, отпусната, сякаш всичките й кости бяха омекнали. Облечената в кожа ръка се вдигна и Зеления човек изрева, когото обгръщащите го лози задимяха. Вятърът сред леса отекна с болка.
Агинор се извърна отново към Ранд и останалите, сякаш със Зеления човек се беше свършило — но последва само една дълга крачка и две огромни разлистени ръце се увиха около кръста на Балтамел, вдигнаха го и го притиснаха към якия гръден кош от сплетени лиани. Черната кожена маска се ухили в безумна ярост. Ръцете на Балтамел се завъртяха като змии, мъчейки се да се освободят. Покритите с ръкавици длани се впиха в главата на Зеления човек, сякаш искаха да я откъснат. Пламъци лумнаха изпод тези ръце, лозите под тях се съсухриха, закапаха сухи листа. Тлъст, тъмен стълб пушек изригна сред лозите на тялото му и Зеления човек изрева. От устата му блъвна пушек.
Изведнъж стиснатият от Зеления човек Балтамел се загърчи. Ръцете на Отстъпника се помъчиха да го отблъснат, вместо да се впиват в него. Едната му облечена в кожа ръка се отплесна встрани… и тънък стрък дива лозница се впи в черната кожа. Гъбест израстък, като праханка, скрита сред дълбоките сенки на гората, обримчи ръката му, изникнал отникъде и съзрял изведнъж, плъзна се и покри цялата ръка. Балтамел се замята — и крехък филиз миризливец раздра кожената черупка на лицето му; лишеи впиха корени и разкъсаха кожата, стръкове коприва се впиха в очите под маската и отровни гъби раздраха и разтвориха устата му.
Зеления човек захвърли Отстъпника на земята. Балтамел се изви и се загърчи. Всякакви неща, които растат по усойни места, всичко споресто, всичко, обичащо влагата, се разду и разрасна, разкъса тъкан, кожа и плът — а плът ли бе това, що се видя в краткия миг на зелената ярост — всичко се разсипа на парцали. И ги покриха гъби, мъх и лишеи, докато той не се превърна в купчина пръст, почти неразличима от онези, които се криеха в сенчестите недра на зелената гора, и тази купчина не се помръдваше повече от тях.
Със стон, като скършен под огромна тежест дървесен клон, Зеления човек се срина на земята. Половината му глава бе овъглена. Струи дим още се вдигаха от него като сиви лиани. Изгорели листа се посипаха от ръката му, а той болезнено протегна почернялата си длан да заслони забилия се в рохкавата почва жълъд.
Земята избоботи и дъбов филиз проби нагоре между пръстите му. Главата на Зеления човек клюмна, но филизът се надигна към слънцето и се изпъна. Корени изпълзяха навън и се удебелиха, заровиха се в земята и отново се надигнаха, за да се впият отново надолу. Стволът се удебели и се изпъна нагоре, кората му стана сива, напукана и стара. Клоните на короната се протегнаха във всички посоки, нараснаха, удължиха се и натежаха, дебели като човешка ръка, и още по-дебели, като човешко тяло. И се надигна короната на дъба да погали небето, буйно зелена и обсипана с жълъди. Масивната плетеница от корени се просна надлъж и шир и заора земята като плугове. Огромният вече дънер потръпна, разшири се още, кръгъл, голям колкото къща. Настъпи тишина. Дъб, който сякаш бе раснал тук от петстотин години, заслони мястото, където доскоро лежеше Зеления човек, и се превърна в гробен знак на една легенда. Нинив лежеше върху чворестите корени, огънали се в растежа си под нейното тяло, за да й сторят постеля, на която да отдъхне. Вятърът въздъхна през дъбовите клони, сякаш прошепна за сбогом.