Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Дори Агинор изглеждаше зашеметен. Но после вдигна глава и очите му грейнаха от гняв.
— Стига! Време е вече да свършим с това!
— Да, Отстъпнико — каза Моарейн с глас, студен като вятър сред люта зима. — Време е!
Ръката на Айез Седай се вдигна напред и земята под краката на Агинор потъна. От зейналата бездна лумна пламък и заплющя неистово, от вятъра, завил към него от всцчки посоки, засмуквайки вихрушка от листа към огъня, който сякаш се уплътни в прошарено с червени нишки жълто желе от чист зной. А сред самия огън стоеше Агинор, чиито стъпала се поддържаха сякаш само от въздуха. Отстъпникът изглрждаше стреснат, но после се усмихна и направи крачка напред. Беше много бавна крачка, като че ли огънят се мъчеше да го задържи, да го вкорени на място, но той я направи. А после — втора.
— Бягайте! — заповяда Моарейн. Лицето й беше пребледняло от усилие. — Бягайте всички!
Агинор прекрачи през въздуха, към ръба на пламналия зев.
Ранд усети, че другите се раздвижиха. Мат и Перин хукнаха надалеч, дългите нозе на Лоиал го понесоха към дърветата, но единственото, което можеше да види наистина добре, беше Егвийн. Тя се беше изправила, напрегната, с пребледняло лице, затворила очи. Разбра, че не страхът я задържа. Мъчеше се да хвърли крехката си, необучена власт над Силата срещу Отстъпника.
Той грубо я сграбчи за ръката и я извърна към себе си.
— Бягай! — изрева Ранд. Тя отвори очи, взря се в него, разгневена, че я е прекъснал. Беше пропита с омраза към Агинор, която сякаш се бореше със страха от Отстъпника. — Бягай — повтори той и я блъсна към дърветата, достатъчно силно, за да й даде тласък. Бягай!
И побягна.
Но съсухреното лице на Агинор се извърна към него, към тичащата зад него Егвийн, и Отстъпникът прекрачи през пламъците, сякаш деянието на Айез Седай изобщо не го засягаше. Към Егвийн.
— Не нея! — изрева Ранд. — Светлината да те изгори, не нея!
Той грабна парче скала и го запокити, за да привлече вниманието на Агинор. На половината си път към лицето на Отстъпника камъкът се разсипа на прах.
Поколеба се само за миг, колкото да погледне през рамо и да се увери, че Егвийн се е скрила сред дърветата. Пламъците все още обкръжаваха Агинор, но той крачеше през тях, сякаш разполагаше с цялото време на света. Ранд се обърна и побягна. Зад себе си чу писъците на Моарейн.
Глава 51
Срещу Сянката
Страхът придаваше на краката му сила и той тичаше през разцъфнали храсти и заплетени диви рози, осеяни с цветове, без да го е грижа, че бодлите раздират дрехите и плътта му. Писъците на Моарейн бяха заглъхнали. Бяха продължили сякаш безкрайно, всеки следващ през още по-изтерзано гърло, но той знаеше, че всъщност са траяли само няколко мига. Само няколко мига преди Агинор да се впусне след него. Знаеше, че Агинор ще последва тъкмо него. Беше доловил увереността в хлътналите очи на Отстъпника в онази последна секунда преди ужасът да изплющи в стъпалата му и да го накара да побегне.
Теренът ставаше все по-стръмен, но той пъплеше нагоре, изтегляше се напред, хващайки се за храсталаците, камъни, буци пръст и листа се търкаляха по склона под краката му. Накрая запълзя на ръце и колене и задъхан изпълзя последните няколко разтега до билото, изправи се, спря и му се дощя да завие с пълен глас.
Само на десет крачки пред него ридът се спускаше отвесно надолу. Знаеше какво ще види — още преди да се приближи до ръба, но въпреки това направи тези крачки, всяка следваща — по-тежка от предишната, като се надяваше, че все пак ще се намери някаква диря, козя пътечка, каквото и да е. Но бездната бе стотици стъпки дълбока, а каменната стена — гладка като рендосано дърво.
„Трябва да има някакъв изход. Ще се върна и ще потърся обиколен път. Ще се върна и…“
Когато се обърна, Агинор вече почти беше достигнал билото. Отстъпникът изкачваше склона без никакво видимо усилие, крачеше нагоре по стръмнината, все едно че беше равно поле. Дълбоките хлътнали очи горяха все така срещу него, но лицето изглеждаше някак по-малко съсухрено, сякаш Агинор добре се беше заситил с нещо. Очите се приковаха в него, но когато Агинор заговори, все едно че говореше на себе си:
— Баал-замон ще даде големи, несънувани от никой смъртен награди на онзи, който те отведе в Шайол Гул. Но въпреки това моите въжделения винаги са били по-големи от тези на който и да е смъртен, а аз напуснах тленността преди хилядолетия. Има ли разлика дали служиш на великия Властелин на Мрака жив, или мъртъв? Няма, поне дотам, докъдето се простира Сянката. Защо да деля властта с теб? Защо да коленича пред теб? Аз, който се възправих срещу Луз Терин Теламон в самия Дворцов съвет! Аз, който хвърлих, удар след удар, своята мощ срещу самия Повелител на Утрото. Не мисля, че съм длъжен да го правя.