Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Той можеше да срещне всеки момент някоя Лодка с полицай, правещи своята обиколка. Най-малкия шум на греблата можеше да обърне внимание на някой часовой.
Марино гребеше енергично и скоро лодката полетя като сърна покрай черните стени на грамадния палат.
Най-сетне достигна до един по-широк канал, който свързваше Орфано с Големия канал. Той бе спасен.
За момент престана да гребе, за да си отдъхне.
Хвърли зад себе си любопитен поглед…
Далече, там, където с Орфано се съединяваше един пресечен воден ръкав, блестеше светлина: една лодка, на която имаше десет полицаи със запалени факли в ръце, се движеше бавно покрай стените на палата.
Марино се бе избавил по чудо от техните нокти. Ако бе тръгнал само няколко минути по-късно, би бил загубен.
За да избегне навалицата от гондоли, които идваха и отиваха по пътя за Лидо и остров Сан Николо, трябваше да опише с лодката си широка дъга и да следва брега, където се движеха по-малко лодки.
Колкото се приближаваше към морето, Големият канал ставаше все по-широк и неговото гърло изглеждаше като малък залив.
Неговите брегове, обрасли и голи, бяха тогава пусти. Множество канарички изпъкваха из водата и бяха опасни за мореплавателите.
Но Марино познаваше отлично лагуните и знаеше как да избегне опасните места.
Венеция вече изглеждаше като грамадна светлина сред нощта.
Гондолите започнаха да стават все по-редки; от време на време Марино забелязваше в далечината някоя гондола, плъзгаща се като голям лебед по мекия воден килим.
Почувства се сигурен и мисълта си съсредоточи изцяло върху скъпоценния товар, който лежеше неподвижно на дъното на лодката.
Гледаше трупа с някаква особена гордост. Той бе успял най-сетне да го изтръгне от ръцете на негодниците, които му бяха отнели короната, съпругата и живота.
Височайшият покойник, най-сетне, щеше да намери едно погребение, достойно за ранга му. Марино забравяше всички страхове и ужаси, които бе преживял и мислеше само за своята победа и за свещената длъжност, която щеше да изпълни.
Не преставайки да гребе, обзет от тези мисли, Марино достигна най-сетне до остров Сан Николо. Той бе направил едно дълго пътуване и полунощ отдавна бе преминала.
Едно белеещо се здание се открояваше пред него. Това бе църквата на Сан Николо, където всяка пролет дожът отпразнуваше тържествено своята сватба в морето.
Марино се увери, че брегът е съвършено пуст и че никаква чужда лодка не бродеше наоколо, после спря и привърза своята лодка о едно колче.
Според италианския обичай, вратите на капелата бяха широко отворени. Едно кандило гореше над олтара и разпръскваше своята бледа светлина върху подарените малки корабчета от богомолците.
В моряшките селища семействата, които имаха загинал в морето, подаряваха в негова памет на църквата едно малко корабче, шедьовър на търпение и изобретателност, което се окачваше на тавана на църквата.
Марино се хвърли на колене и усърдно се замоли. В молитвата намери нови сили, отмора и необходимото спокойствие за душата си, раздрусана от вълнение и физическа умора.
Едва бе излязъл от църквата, когато изпита за момент ужас. Бе забелязал да се приближава до неговата гондола един подозрителен силует, който се навеждаше.
Марино, изненадан, остана за момент неподвижен и пипна с ръка камата си.
Кой може да бъде този човек с чудната фигура, който се промъкваше мълчаливо към гондолата му? Беше ли някой шпионин? Беше ли неговото присъствие на брега открито от някои шпиони, скрити в гъсталаците на острова?
Марино извади оръжието от ножницата си и пристъпи с тихи стъпки към непознатия, когато последният вече се бе осмелил да погледне в гондолата и да види, какъв товар има в нея.
— Хей, юначе, какво търсите? — извика Марино.
Вместо отговор мистериозната личност вдигна глава и избухна в смях.
Това бе Горо. Неговата широка мантия, шапката му с широките краища го правеха неузнаваем.
Марино се зарадва. Той бе намерил своя верен слуга в един от най-грандиозните моменти на своето съществуване.
Горо разказа на господаря си как бе ходил да го търси в града.
— После — добави той, — когато негърът се върна от Пиацета и дебнеше в широката част на лагуните евентуалното минаване на гондолата на сеньор, внезапно забеляза, че някой спира на тази част на острова и отива в църквата. Заинтересован, той греба с всички сили до острова, слезе на свой ред и намери най-сетне сеньора.
Марино благодари на роба си за предпазливостта му, после му показа трупа на баща си, скрит в лодката.
— Искам за баща си достойно погребение — каза Марино с важен глас. — Ти ще присъстваш на това погребение, Горо. Качи се в гондолата ми?