Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Марино мислеше да се отбие в Маламоко, за да узнае в колко часа мистериозният кораб ще тръгне, но се отказа. Морето бе станало бурно и движението на лодката бе затруднено; от друга страна, никой в Маламоко не би могъл да даде полезни сведения на Марино. Часът за тръгване на кораба оставаше неизвестен.
Беше около един часа сутринта, когато героят разпозна очертанията на пристанището Брандоло. Той познаваше всички гънки на брега на това място и знаеше къде да насочи лодката си.
Тогава забеляза на известно разстояние от залива своя платноход, когото вълните леко люлееха…
Той описа със своята лодка една голяма дъга, за да избегне минаването край други кораби на котва в залива и се отправи направо към своя кораб.
Като че ли всичко спеше на борда; нищо не се движеше по моста, нито край оградата.
Внезапно един моряк се появи до оградата, без съмнение кормчията и започна обикновените си наблюдения.
Марино бе познат, лодката му изтеглена на борда и след няколко минути, разбуденият екипаж бързо вдигна котвите, опъна платната; две или три кратки и звучни команди се разнесоха на моста; корабът тръгна в открито море.
Но морето ставаше все по-бурно. Бурята бушува цялата нощ и следната сутрин. Маринели трябваше да се откаже от преследването на кораба на Мадлена.
Обаче Марино не желае да пренебрегне никакво средство, за да може да получи желаното уверение.
И така, той даде заповед на кормчията да се отправи към Маламоко.
— Проявете благоразумие — каза той. — Влезте в залива така, че да мога да разгледам корабите, които са там на котва. Но не отивайте близо до брега, защото ще бъдем познати от фаропазача!
Морякът се подчини. Корабът на победения крал напразно обиколи входа на пристанището Маламоко: мистериозният кораб бе вече вдигнал котва. Какво да прави?
Марино, комуто внезапно дойде наум една идея, даде заповед да се отправят към Анкона. Имаше предчувствие, че Мадлена е вече слязла на италианския континент, водейки своята плячка със себе си.
След шестдневно плуване, Марино и неговите безстрашни привърженици пристигнаха в Анкона.
В това пристанище по него време цареше голямо оживление. Всеки ден многобройни кораби от всякакъв тонаж влизаха или излизаха от него.
Марино напразно търси в тази навалица платнохода на принцеса Боргез. За щастие, многодневните търсения го убедиха в безполезността на усилията му. Мадлена, недоверчива и хитра, беше тръгнала по друг път.
Маринели се готвеше да напусне Анкона, без да намери нещо полезно, когато внезапно случаят му помогна.
Вече корабът бе опънал своите платна, готов за тръгване, когато Марино при последната си обиколка, която правеше из пристанището, позна двама стари моряци.
Тяхната походка, тяхното облекло му напомняха моряците от Санта Рока. Кои бяха тия двама мъже?
Марино остана за момент неподвижен и започна внимателно да ги разглежда… Те се отправиха към него също заинтересовани.
— Не се лъжа. Вие сте Маринели, кралят на острова! — каза един от тях, приближавайки се до него.
Графът тогава позна Зани и Тонино, неговите верни служители. След като размениха няколко прочувствени думи, изгнаниците започнаха да говорят за общата си скръб.
— Кажете ми — попита Марино, — наистина ли Санта Рока е напълно загубена за нас.
— Уви! — отговори Тонино тъжно. — Всичко е загубено, съвършено загубено. Войниците от арсенала предадоха острова на сеч и опустошения. Анафесто и по-голямата част от защитниците умряха с оръжие в ръка. Само Оргосо, д’Артенай, Фалие и около шестдесет души успяха да избягат, пробивайки блокадата с дванадесет галери, нашата последна сила. Те хвърлиха котва в Термоли и очакваха вашето пристигане, благородни Марино. Ние бяхме тръгнали за Венеция, с надежда да ви намерим, когато за щастие…
— Дванадесет галери и шестдесет души — повтори Марино; това значи, са славните останки от разбитата ми армия, от моята търпелива и неуморна работа? Но все пак ще бъде благословено провидението! Всичките мои приятели не са загинали. Тази шепа храбреци, може би, ще бъде достатъчна за възобновяване на моето дело. Понякога неколцина решителни хора могат сами да извършат чудеса!… Хайде, мои приятели — добави той, обръщайки се към двамата бивши риболовци, — елате на кораба ми и бързо на път за Термоли! Там, Фалие, д’Артенай и Оргосо ще ме уведомят за съдбата на жена ми и детето ми.
При тия думи Зани и Тонино, които знаеха ужасната участ на двете невинни същества, едва сдържаха вълнението си.
Марино бе узнал чрез своя верен Горо нещастната съдба на своята жена, но още вярваше, че детето му, неговата единствена радост, малкото същество, пълно с живот и нежност е спасено.