Зимата на света [bg]

— Патрик Тимъти!

Някой друг се обади:

— Пат Одрайфания! Скоч те вика.

Тимъти изпълзя напред. Още вонеше, оттам и новият му прякор. Уди го беше виждал как играе бейзбол и знаеше, че хвърля силно и точно.

— Удари мотоциклета с граната — нареди той.

Тимъти извади граната, махна предпазителя и я хвърли.

Чу се тупване.

— Какво беше това? — попита един от немците. После гранатата се взриви. Имаше две експлозии. Първата събори и тримата германци. Втората дойде от избухването на мотоциклетния резервоар. Пламъците обхванаха тримата мъже и се разнесе воня на обгоряла плът. — Стой на място! — извика Уди на взвода. Наблюдаваше сградата. Имаше ли някой вътре? През следващите пет минути не се отвори нито прозорец, нито врата. Или мястото беше празно, или обитателите се бяха сврели под леглата. Уди се изправи и махна на хората си да тръгват. Почувства се някак особено, когато прекрачи телата на убитите германци. Той беше наредил да бъдат убити — хора, които имаха майки и бащи, съпруги или приятелки, може би синове и дъщери. А сега всеки от тях представляваше грозна смесица от кръв и обгоряла плът. Уди би трябвало да се чувства като победител. Първият му сблъсък с противника се увенча с победа. Ала на него само леко му призля. След кръстовището Уди наложи по-бърз ход и забрани разговорите и пушенето. За да се подсили, изяде блокче шоколад от дневната дажба. Имаше вкус на подсладен маджун. След половин час чу шум от автомобил и нареди на хората си да се скрият в нивите. Колата се движеше бързо, със запалени фарове. Вероятно беше немска, макар че съюзниците спускаха от самолетите и джипове, наред с противотанковите оръдия и другите видове артилерия, та имаше възможност и това да е от тях. Уди легна под един плет и загледа преминаващата кола. Мина твърде бързо и той не можа да я идентифицира. Питате се дали не трябва да нареди на хората си да я обстрелят. После прецени, че е по-добре да се съсредоточат върху мисията. Взводът мина през три селца, които Уди успя да намери и на картата. От време на време ги лаеха кучета, обаче никой не излизаше да провери какво става. Без съмнение окупацията беше научила французите да не любопитстват прекалено. Беше някак странно да се прокрадват в мрака по непознати пътища, въоръжени до зъби, и да подминават тихи къщици, чиито обитатели спяха, без да подозират каква огнева мощ се изнизва под прозорците им.

Най-сетне се добраха до покрайнините на Еглиз-де-Сьор. Уди разреши кратка почивка. Мъжете влязоха сред някакви дървета и седнаха на земята. Пиха от манерките и ядоха от порционите. Уди отново не разреши да пушат — огънчето на цигарата се забелязваше изненадващо далеч.

Уди прецени, че пътят, по който са тръгнали, ще ги отведе до моста. Нямаше сигурни сведения за охраната му. Но щом съюзниците бяха решили, че е важен, значи и германците бяха на същото мнение. Следователно мостът щеше да се пази — или от един войник с пушка, или от цял взвод. Уди не можеше да планира удара, преди да види целта. След десет минути той вдигна хората си. Вече не беше нужно да настоява за мълчание — те и сами долавяха опасността. Подтичваха тихо по улицата, край къщи, черкви и дюкяни. Придържаха се към стените, взираха се в сивкавия мрак и подскачаха и при най-слабия шум. Внезапна остра кашлица долетя от отворения прозорец на нечия спалня и Уди едва не откри огън. Еглиз-де-Сьор беше по-скоро голямо село, не градче, и Уди забеляза сребристата лента на реката по-скоро, отколкото очакваше. Вдигна ръка и спря хората. Главната улица водеше по лек наклон и малко под ъгъл към моста, затова видимостта беше добра. Реката беше стотина стъпки широка, а мостът беше единичен. Толкова беше тесен, че две коли не биха могли да се разминат, затова Уди предположи, че е стар. Лошата новина беше, че в двата края на моста имаше бункери — малки бетонни куполи с хоризонтални амбразури за стрелба. Между бункерите по моста крачеха един срещу друг двама патрули. По-близкият в момента разговаряше през амбразурата с някого вътре в бункера. После двамата се срещнаха в средата на моста и погледнаха през парапета към черната вода отдолу. Не изглеждаха особено напрегнати и Уди предположи, че не знаят за началото на инвазията. От друга страна, не бяха и небрежни. Бяха бодри, вървяха и се оглеждаха бдително. Уди не можеше да прецени колко хора има в бункерите, нито пък как са въоръжени. Картечници ли се криеха зад амбразурите, или само пушки? Това беше от голямо значение. На лейтенанта му се щеше да притежава някакъв боен опит. Как се очакваше от него да се справи с такава ситуация? Сигурно имаше още хиляди такива мъже — новопроизведени младши офицери, които трябваше да се учат в крачка. Ех, да беше сержант Дефо тук. Лесният начин за неутрализиране на бункер беше някой да се промъкне и да пусне граната през амбразурата. Някой добър войник може би щеше да успее да допълзи до по-близкия бункер незабелязано. Но Уди трябваше да взриви и двата едновременно, за да не успеят войниците в по-далечния бункер да се подготвят за нападението. Как можеше да стигне до другия край на моста, без патрулите да забележат? Долавяше растящото безпокойство на хората си. Не им се нравеше мисълта, че техният командир не е сигурен какво трябва да прави. — Пийт — рече Уди. — Ще допълзиш до близкия бункер и ще пуснеш граната вътре.