Зимата на света [bg]

VI

Първите пет дни на юни лейтенант Уди Дюър, неговият парашутен взвод и още около хиляда войници прекараха в изолация на някакво летище северозападно от Лондон. Един самолетен хангар беше превърнат в гигантска спалня с дълги редици от стотици легла. Очакването на войниците се разнообразяваше с кино и джаз. Целта им беше Нормандия. Чрез серия сложни хитрости Съюзниците се постараха да убедят германското Главно командване, че десантът ще стане при Кале. В случай че германците бяха повярвали, инвазията щеше да срещне сравнително слаба съпротива, поне през първите няколко часа. Парашутистите щяха да са първата вълна, да скочат през нощта. Втората вълна трябваше да е основната и да се състои от сто и тридесет хиляди човека, които да слязат на нормандския бряг призори с пет хиляди плавателни съда. Дотогава парашутистите би трябвало да са разрушили укрепленията във вътрешността и да са овладели ключовите транспортни възли. Задачата на взвода на Уди беше да превземе моста над реката в градеца Еглиз-де-Сьор, на десетина мили във вътрешността. След това хората му трябваше да удържат моста и да спрат германските войски на път към брега, докато основната съюзна армия стигне до тях. Не биваше в никакъв случай да допускат германците да взривят моста. Докато чакаха зелената светлина, Уебър Асото подхвана маратонска игра на покер, в която спечели хиляда долара и после ги загуби. Камерън Левакът маниакално чистеше и смазваше своята М1 — леката полуавтоматична карабина, парашутистки модел със сгъваем приклад. Лони Калахан и Тони Бонанио, които не можеха да се понасят, ходеха заедно на черква всеки ден. Пит Шнайдер Ловкия точеше командоския нож, който си купи в Лондон, докато стана възможно да се бръсне с него. Патрик Тимъти, който приличаше на Кларк Гейбъл и си беше отгледал същия мустак, свиреше на укулеле все една и съща мелодия, докато не подлуди всички. Сержант Дефо пишеше дълги писма на жена си, късаше ги и почваше отново. Мак Трюлов и Джо Морган Димящия взаимно си остригаха и обръснаха главите с убеждението, че така ще е по-лесно за военните лекари да се справят с раните им. Повечето парашутисти имаха прякори. Уди установи, че му викат Скоч. Денят на десанта в Нормандия беше определен за неделя, четвърти юни, обаче времето се оказа лошо и отложиха операцията. Вечерта на пети юни, понеделник, полковникът произнесе реч. — Войници! — викна той. — Тази нощ ние ще нахлуем във Франция! Понесе се одобрителен рев. „Каква ирония“, помисли си Уди. Тук бяха на топло и безопасно място, ала нямаха търпение да идат оттатък, да скочат от самолетите и да паднат в ръцете на противника, който иска да ги убие. Войниците получиха специална вечеря — можеха да ядат колкото искат — стек, свинско, пилешко, картофи, сладолед. Уди не пожела нищо. Той беше по-наясно от хората си какво им предстои и не искаше да го прави на пълен стомах. Взе си кафе и поничка. Кафето беше американско, дъхаво и вкусно, за разлика от противната отвара, която британците предлагаха под това име. В случай, че въобще сервираха кафе. Уди си събу обувките и се изтегна в леглото. Размечта се за Бела Ернандес, за кривата й усмивка и за меките й гърди.