Медуза: Мръвка за тигъра

Я каква била смела, казах си, но побързах да я прекъсна:

— Чин, няма нищо страшно. Ти се прибирай, а като се върна, ще ти разкажа какво е станало.

Тя пусна ръката ми колебливо и за последно се примоли на полицайката само с поглед, но сякаш срещна стена от гладка стомана. Жената се завъртя рязко на пети и тръгна обратно към колата си, аз я последвах, след като целунах лекичко Чин и я погалих по рамото. Когато се вмъкнахме във возилото и се отдалечихме плавно от сектора на гилдията, моето момиче още стоеше безпомощно пред входа на спалното.

За пръв път попадах в такава машинка за лична употреба, откакто ме стовариха на Медуза, затова следях внимателно как кара ченгето. Скоро се убедих, че няма нищо сложно. Колата се задвижваше от електромотор, а се управляваше с малък волан и регулатор за ускорението и спирането. Имаше бутон за включване и изключване, но не и кодова ключалка. Копоите от СН май бяха станали твърде самонадеяни.

Знаех, че ролята ми изисква да изглеждам уплашен до полуда, но просто не успявах да си наложа подобна маска. За пръв път ми се случваше нещо по-необичайно, откакто започнах работа в транспортната гилдия, бях едва ли не щастлив, че поне за момента съм се отървал от еднообразието. Току-виж, изкопча и още полезна информация. Но в едно не се съмнявах — изобщо не ме прибираха за редовна проверка. При такива случаи СН привикваше двойката или цялата семейна група… и никога не пращаха кола за тях.

Минахме през центъра и стигнахме до ниско черно здание, заобиколихме го, завихме наляво и влязохме в гаража, където ченгето спря возилото в определената му ниша. Към него веднага се залепиха автоматични апарати за презареждане и защита от студа. Казах си, че такава поддръжка е задължителна — машините не бяха приспособени към ниските температури като живите същества на Медуза. Имаха нужда от усърдни грижи, за да работят в този мил климат.

— Последвайте ме! — заповяда жената и аз тръгнах с нея към близкия асансьор.

Качихме се два етажа над гаража. Щом вратата се прибра в стената, попаднах сред позната обстановка — май из цялата галактика работните стаи на ченгетата си приличат…

Полицайката докладва на дежурния сержант кого е довела — тъй и не ми се представи, а забелязах, че имаше само една нашивка — после се обърна към мен.

— Дайте си картата!

Връчи я на сержанта. Не можех да изляза оттук, докато не решат, че заслужавам да ме пуснат.

Подминахме бюрото за регистрация и продължихме по коридора, от двете страни на който се редяха множество кабинети с чудати надписи по вратите. Леко настръхнах, когато спряхме пред тази с табела „Отдел за борба с подривни елементи“. Влязохме. Хм, дали не бяха твърде близо до истината? По гърба ми мина неприятна тръпка, щом си напомних, че ако врагът е достатъчно ловък да проникне във военното ти командване, няма нищо чудно да надуши и внедрен агент.