Медуза: Мръвка за тигъра

Местният театър беше чудесно оборудван технически, макар че мелодраматичният бълвоч, примесен с пропаганда за дълга към Държавата, скоро писваше. Затова пък човек можеше да порови в огромната електронна библиотека, да си изкара на екрана в спалното каквото си ще и дори да си поръча разпечатка срещу съвсем скромна сума. Тук наблягаха повече на техниката и практическите наръчници, имаше обаче забележима оскъдица на заглавия от политологията и художествената проза. Напълно разбирах властниците — не искаха да „опорочават“ невинните съзнания на обикновените хора.

Затова пък в галериите нямаше почти никаква цензура. Някои от най-великите шедьоври в човешката история се оказваха достъпни за всички. (Нищо чудно впрочем, защото бяха откраднати от музеите на Конфедерацията и се съхраняваха тук временно). А на местните саморасляци — доста многобройни — бе разрешено да правят каквото си поискат, стига да не засягат политиката в творбите си.

Музиката също беше на почит, изпълнявана дори и от внушителен симфоничен оркестър (при това не единственият на планетата, както научих). Очароваха ме с интерпретации на невероятни произведения от далечното минало на човечеството, но не пренебрегваха и съвременни експерименти. Трябва да призная, че когато виждах живи хора да се занимават с музика, ми беше несравнимо по-приятно, отколкото да слушам безупречните и бездушни „творби“ на компютърни синтезатори в Конфедерацията. Между другото, музикантите бяха обособени в своя гилдия, ръководена от жена, която според мълвата дошла доброволно на Медуза. Била ненадминат експерт в тази област, а и сама свирела — абсолютна отживелица за цивилизованите светове. Познавала Тейлънт Ипсир и се преселила тук по негова покана. Не устояла на изкусителното предложение да подхване достъпна за всички, „първобитна“ музикална програма из цяла една планета…

И в нашето общежитие не забравяха, че човек има нужда от разтуха, ето защо можехме да ползваме общите за гилдията спортни салони и игрища. Имаше отбори по какво ли не, съперничещи си и във вътрешни първенства, и в състезания между гилдиите. Така хората хем общуваха независимо от ранга си, хем се поддържаха в отлична форма.

Всъщност единствената гилдия, която не участваше в общите турнири, беше СН. Дочух, че по едно време и те опитали да се включат, за да внушат на населението, че имат тъй да се каже човешко лице, но напъните им се издънили с гръм и трясък. Как да се отпуснеш и закачаш с хора, които при всяко неправилно според тях отсъждане могат да ти скроят твърде неприятен номер? А дори и за надутите пуяци от СН не ще да е било твърде приятно да печелят всеки мач, колкото и слабо да играят. Затова се отказали скоро, оставайки си затворени сред себеподобни гадняри, надничащи в живота на другите. Местните хора все така се преструваха, че не ги забелязват при среща.