Дъщерите на Костотрошача [bg]

— Добро утро, Райън — поздрави го Джули, когато се приближи. — Виждам, че си готов.

— Да, госпожо.

— Добре, защото подранихме. Позвънихме на съпругата ти преди малко, за да открием къде е, и разбрахме, че вечерта в осем часа централно време има неотложен ангажимент, който не иска да отмени. Уредихме да си бъде вкъщи сега.

— Нали… нали не сте й казали нищо?

— Не. Само, че е важно да разговаряш с нея. Както помоли, оставихме на теб да й съобщиш новината. Съпругата ти не знае нищичко.

През нощта беше репетирал думите десетки пъти и беше решил най-напред да обясни на Селин мъчението, през което беше преминал, а после да й съобщи новата си позиция по отношение на нея и на Бетани. Тя нямаше да му обърне внимание, ако й говори за обич и за нежност, щеше да приеме това за празни думи, които й сервира, когато му е угодно. За да я накара да разбере, че се е променил истински, Райън трябваше най-напред да й помогне да си представи поне мъничко страданието, което е преживял.

А Бетани… ангелчето…

Надяваше се тя да го приеме с отворени обятия, както му се искаше. Както му беше нужно.

— Добре — каза той и мина покрай Джуди.

Отдръпна се, за да й направи път, и я последва от отделението към телефонната кабина пред командния център на болницата.

— Значи командването разреши?

— Телефонния разговор ли? Да.

— Връщането ми у дома.

— О, да. Въз основа на препоръките на д-р Нюман. Той иска да се срещне с теб в десет, след телефонния разговор, за контролен преглед.

— Кога? Кога може да си замина?

— Ако той разреши, до три дни.

Не би трябвало да се учудва на кълбото от облекчение, което се търкулна по гръбнака му, обаче още не беше свикнал с новия си аз. Явно признателността му беше очевидна, понеже Джули се усмихна.

— Сигурно е приятно.

— Кое?

— Да си обичан толкова. Изпитвам завист.

— Наистина ли?

Тя изви вежди:

— Не конкретно към съпругата ти, не исках да прозвучи така. Но да, наистина. Личи си, че много обичаш съпругата и дъщеря си. Сигурно е приятно.

— Невинаги е било така — успя да каже само Райън.

— Войната променя всички ни, капитане. Бъди благодарен, че се прибираш у дома невредим.

Съвсем вярно.

Влязоха в помещение с телефонни кабинки покрай двете стени, около половината от които бяха заети от войници, моряци, морски пехотинци и летци, които се обаждаха у дома по една или друга причина. Джули го поведе към една от кабинките в далечния край, където щеше да разполага поне с малко уединение.

— Имаш половин час, капитане. — Усмихна му се и се отдалечи.

— Ти ли разговаря с жена ми?

— Аз — обърна се тя. — Не се притеснявай, чака на телефона.