Дъщерите на Костотрошача [bg]

— Не. Последните два оставиха на пода вляво от мен.

Пръстите на Джули престанаха да се движат по клавиатурата и тя затвори очи за миг.

— Колко време продължи това, капитане? — попита психиатърът.

Опита се да им каже. Обаче устата му не се подчиняваше на нарежданията на мозъка.

Вместо това мозъкът му твърдеше, че в момента той живее в лъжа, като седи тук напълно овладян, играе играта, която самият той и другите като него изключително много уважават, и е спокоен, какъвто се очакваше да бъде всеки военноморски офицер, независимо от случилото се. Поддържаше безукорно фасадата.

Само че мозъкът му вече го предупреждаваше, че няма да съумее още дълго да се преструва. Всъщност Райън едва ли щеше да е в състояние да продължи живота си, какъвто беше преди. Всичко се беше променило със строшаването на първата кост.

Колкото и да се опитваше да си внуши, че може да продължи, дълбоко в себе си, където отказваше да се чуе, съзнаваше, че част от него беше умряла заедно със смъртта на първото невинно арабско момче Ахмед.

Не искаше да прави преценки на войната, за него обаче тя беше приключила. Край. Целият му свят бе рухнал заради смъртта на невинните.

Психиатърът явно беше решил да го изчака.

Райън отново се опита да им отговори, но устата му беше все така непокорна. Тогава се зачуди дали не губи контрол — тук, пред очите им. Краката му трепереха, като че бяха в блендер.

Направи последен отчаян опит да подчини тялото си, но контролираща стена, която беше издигнал, внезапно рухна и той не можа да удържи приливната вълна, напираща зад нея.

Цялото му тяло се разтресе — от глава до пети. Столът затрака под него. Но дори в този момент той се мъчеше… мъчеше се да го спре, да спре чувствата, които разкъсваха гърдите му.

Вдигна треперещите си ръце от скута и ги положи върху масата, но така само разтресе и нея. Бутилката с водата се катурна и той прибра ръцете си обратно в скута.

Психиатърът го наблюдаваше безстрастно, Джули беше престанала да пише и се бе вторачила в него. А Райън стоеше пред тях безмълвен и целият трепереше като при земетресение.

Въпреки душевния си смут поне беше успял да не изпадне в неловкото положение да стовари болката си на масата пред очите на всички. Жестоката агония, която изпитваше, докато седеше на онзи стол…

Кълбо от чувства се търкулна нагоре в гърдите и изпълни гърлото му.

Мили Боже. Мили Боже.

Сълзи замъглиха очите му и силно парене жилна носа му, когато се опита да ги овладее.

Но, Боже мой… защо? Защо деца?

Не можа да попречи на лицето си да се сгърчи. Здраво стисна челюстите си, но не възпря плача, който вече пробиваше през гърлото му и изпълваше устата.

И в този момент Райън се разрида, тялото му се разтресе, от очите му рукнаха сълзи.

Опитваше се да им обясни нещо. Опитваше се да им се извини за тази моментна загуба на контрол, да им каже, че ще отнеме само минутка и че после ще могат да продължат. Опита се да им каже, че децата, децата, всички деца, проснати на бетонния под край него, натрошени…