Артър & Джордж [bg]

— Не го приемам! — Артър прошепна думите, за да не ги изреве с всичка сила.

Пауъл не се засегна. Беше свикнал да обявява най-тихата, най-състрадателната смъртна присъда и знаеше много добре как я приемат близките.

— Разбира се. Ако кажете с кого още бихте желали…

— Не. Приемам думите ви. Но не приемам онова, което премълчавате. Давате й най-много няколко месеца.

— Знаете не по-зле от мен, мистър Дойл, доколко е невъзможно да се предскаже…

— Знам не по-зле от вас, доктор Пауъл, какви думи използваме, за да дадем надежда на нашите пациенти и близките им. Знам също така какви думи таим в себе си, докато се мъчим да ги ободрим. Около три месеца.

— Да, така смятам.

— Тогава пак ще повторя: не го приемам. Видя ли дявола, боря се с него. Ще направя каквото трябва, ще плащам колкото трябва, но няма да му я дам.

— От сърце ви желая успех — отговори Пауъл. — И оставам на вашите услуги. Има обаче две неща, които съм длъжен да кажа. Може би са излишни, но аз държа да бъда коректен. Дано да не се засегнете.

Артър изпъчи гърди като войник, чакащ заповеди.

— Имате деца, струва ми се?

— Две, момче и момиче. На една и четири години.

— Трябва да разберете, че няма начин…

— Разбирам.

— Нямам предвид способността й да зачене…

— Мистър Пауъл, аз не съм глупак. Нито пък звяр.

— Разберете ме, тия неща трябва да бъдат кристално ясни. Вторият въпрос вероятно не е чак толкова очевиден. Става дума за ефекта… вероятния ефект… върху пациентката. Върху мисис Дойл.

— Да?

— Според нашия опит скоротечната туберкулоза силно се различава от другите тежки болести. В общи линии пациентът почти не изпитва болки. Често болестта причинява по-малко страдания, отколкото обикновеният зъбобол или разстройството. Но най-необикновен е ефектът й върху мисловните процеси. Пациентите често са много оптимистично настроени.

— Замаяни, искате да кажете? Бълнуват?

— Не, наистина оптимистично. Спокойни и жизнерадостни, бих казал.

— От лекарствата, които им предписвате ли?

— Съвсем не. Такава е природата на болестта. Независимо доколко пациентът осъзнава сериозността на своя случай.

— Е, за мен това е голямо облекчение.

— Да, отначало може да е така, мистър Дойл.

— Какво намеквате?

— Имам предвид, че когато пациентът не страда, не се оплаква и остава бодър пред лицето на тежката болест, тогава някой друг трябва да поеме болките и страданията.

— Не ме познавате, сър.

— Вярно. Но все пак ви пожелавам кураж.

В добро и зло; в богатство и бедност. Беше забравил третото: в болест и здраве.

От приюта пратиха на Артър скицниците на неговия баща. Последните години на Чарлс Дойл бяха минали в пълна мизерия — самотен и изоставен в зловещото си последно жилище, — но той не бе издъхнал като безумец. Нямаше съмнение: бе продължил да рисува акварели и графики, а също така и да води дневник. Едва сега Артър осъзна, че баща му е бил надарен творец, подценяван от колегите си, достоен за посмъртна изложба в Единбург — или може би дори в Лондон. Неволно се замисли колко различни бяха съдбите им: докато синът приемаше прегръдките на славата и обществото, неговият изоставен баща не бе видял друга прегръдка освен понякога на усмирителната риза. Артър не изпита вина — само леко синовно състрадание. А в дневника на баща му имаше едно изречение, което би трогнало сърцето на всеки син. „Вярвам — пишеше той, — че са ме обявили за луд единствено поради прословутата неспособност на шотландците да разбират от шега.“