Аз преди теб

Никога не знаех какъв дискомфорт изпитва в обездви-женото си тяло, но подозирах, че е по-зле, отколкото показва.

- Би ли ме обърнала на другата страна? Просто ме пре-

търколи. Няма нужда да сядам.

Покатерих се на леглото и го обърнах колкото е възможно по-внимателно. От него вече не се излъчваше топлина като от тлееща жарава, само топлият лъх на тяло, което е било известно време под дебела завивка.

- Искаш ли нещо друго?

- Не трябва ли да се прибираш?

- Няма проблем - отвърнах. - Ще остана и през нощта. Навън вече се бе стъмнило. Снегът продължаваше да

вали. Там, където прозорецът осветяваше верандата, сне-жинките се къпеха в меланхолична златиста светлина. Седяхме смълчани и се взирахме в снега навън като хип-

нотизирани.

- Може ли да те попитам нещо? - наруших тишината накрая. Виждах ръцете му върху чаршафа.Струваше ми

много странно, че изглеждат толкова обикновени и силни - и в същото време са толкова безполезни. - И бездруго ше го направиш.

- Какво се случи? - Не спирах да се питам как са се появили белезите на китките му. Това беше единственият въпрос, който не можех да задам директно.

Той отвори едното си око.

- Как се озовах в инвалидна количка?

Когато кимнах, отново притвори очи.

- Пътно произшествие с мотор. Не с моя. Аз бях невинен пешеходец.

- Мислех, че е от ски или от скачане с бънджи, или нещо подобно.

- Всички мислят така. Една от божиите шегички. Пресичах шосето пред къщи. Не тук - поясни. - Лондонския ми дом.

Загледах се в книгите на лавиците му. Сред романите на „Пенгуин” с износени от четене меки корици имаше и солидни томове: „Корпоративно право”, „Сливане и поглъщане на фирми”, справочни издания, чиито имена не ми говореха нищо.

- И нямаше никакъв начин да запазиш работата си?

- Не. Нито апартамента, почивките, живота… ти видя бившата ми приятелка… - Последва пауза, която не успя да скрие горчивината му. - Но май трябва да съм благодарен, защото известно време мислеха, че няма да оживея.

- Говориш така, сякаш го мразиш. Сегашния си живот, искам да кажа.

- Да.

- Има ли някаква възможност отново да заживееш в Лондон?

- Не и в това състояние.

- Но състоянието ти може да се подобри. Доколкото разбрах от Нейтън, в лечението на тоя вид увреждания има голям напредък.

Уил отново притвори очи.

Изчаках, след което нагласих възглавницата под глава-

та му и юргана около кръста му.

- Съжалявам, ако прекалявам с въпросите - промърмо-рих и седнах изправено. - Искаш ли да изляза? - Не. Остани още малко. Говори ми. - Той преглътна. Очите му се отвориха и погледът му срещна моя. Изглеж-даше ужасно уморен. - Кажи ми нещо хубаво.

Поколебах се за миг, после се облегнах на възглавни-ците до него. Седяхме в слабо осветената стая и гледахме как огрените за кратко снежинки изчезват в тъмната нощ

- Знаеш ли… и аз често исках това от татко - признах. - Но ако ти кажа как го правеше, ще решиш, че съм ненормална.

- Повече, отколкото си мисля сега?

- Когато имах кошмар или бях тъжна, или изплашена от нещо, той ми пееше песента за банджото.