Загадката на остров Тьокланд

Нова промяна в обкръжението утежни неговото положение: разпръсваната от стъкловидното вещество светлина, в която дърветата се бяха къпали, постепенно отслабваше. Посредством непозната химична реакция създателите на лабиринта успяха да ограничат фосфоресценцията. Превръщането на светлината в мъждукащ зеленикав отблясък, въпреки че ставаше бавно, заплашваше след няколко минути да го остави на тъмно.

Изгледите да остане сам, загубен и в безпътица в осеяната с призрачни дървета мрачна долина, почти го докараха до отчаяние.

В този решителен миг, подчинявайки се слепешката на някакво светкавично прозрение и сразен от умора, Корнелиус се просна на земята между дърветата. Погледна нагоре в полумрака на свода. При това положение посоката на погледа му съвпадаше с посоката на предполагаемия поглед на дърветата очи, отиваше право към небето, към безкрая на тъмната и вечна нощ. И тогава подобно на избликнал внезапно извор се случи тъй очакваното!

Там, притихнали и величествени, досущ ледени и изумрудени корони, стояха и гаснеха върхарите на дърветата, които също чакаха този миг. И един от върхарите, този със зеницата на дясното око, пусна чудото във въздуха.

През пролуките между листата, през оскъдната кристална плътност Корнелиус съзря неочаквано това, което за него се равняваше на появата на ослепителен архангел. Огромен като приказен кондор, чудна комета на подземния свят, един смайващ бял прилеп се катереше към свода на пещерата и му известяваше, че последният час на неговото приключение още не е прозвучал.

Как това чудо с дълги бели криле и от съвсем лека оризова хартия бе успяло да се издигне? Защо досега бе стояло спокойно?

Призрачният прилеп се скри в мрака на височината. Корнелиус се обърна по очи и допря лицето си до каменния под. Скалата бе осеяна с множество тънички като топлийки твърди влакънца, които пронизваха лицето му. От мъничките им връхчета струяха потоци топъл въздух!

Когато се беше проснал върху тях, Корнелиус ги бе затулил и бе спрял изтичането им. Въздухът бе потърсил друг път, през вътрешността на един дънер, и бе стигнал до върха му, където чакаше сгънатият и невидим прилеп, готов да се издигне с първия полъх и да покаже пътеката към сърцето на лабиринта.

Когато нашият изследовател разбра всичко, красивата комета вече падаше. Макар че беше толкова лека, та дъхът на дете би могъл да я издигне, тънкият въздушен стълб не я удържа.

Корнелиус я хвана с ръце като ловец, който, вместо да убива, получава живот от уловения дивеч. Мнимият прилеп му отваряше вратата към следващите тайнствени помещения в подземния свят.

Дърветата продължаваха да избледняват. Бляскавата чернилка на подземното му изгнание постоянно се увеличаваше. Мракът не позволяваше вече ни минута бавене.

Берцот се надигна и се покатери на дървото, откъдето бе изскочило бялото видение. Там в стъкловидната листовина, така както очакваше, към вътрешността на кухия дънер водеше тесен канал. Изходът, единственият възможен изход от кристалната гора, беше тук. Той привърза с ремък фенерчето за главата си, защото ръцете му трябваше да бъдат свободни. Слезе по вътрешността на дървото. Щом дървото свърши, той продължи да се спуска. Кухият ствол бе свързан с малко по-широк естествен комин в същата скала, който проникваше надолу в следващите подземия и се отдалечаваше от бездната със светлинния мост.