Загадката на остров Тьокланд

Когато, уморен от усилието, стъпи невредим на другия бряг, той се упрекна, че не се е сетил да закрие прожекторите. Макар че това може би беше една от хитростите на лабиринта — да вмъква от време на време лесни за разрешаване задачи, които тъкмо по тази причина се струваха трудни на изследователя и той се опитваше да намери по-сложни решения. В края на краищата «мостът на самоубийците» не беше точно една от загадките на лабиринта, а само препятствие, малка хитрост с великолепен замисъл, която бе показала каква голяма полза ще има от подкрепата на «Дедал».

При тези размишления обаче Корнелиус не загуби нито секунда. Той вече се придвижваше с най-голяма предпазливост и безкрайно любопитство сред загадъчните дървета на блещукащата гора. Отблизо видя, че те са съвсем твърди и приличат на кристални статуи. Това разточително засаждане на земята с вълшебство съставяше внушителна сбирка от над петстотин вида. Там имаше палми, липи, кестени, великански дъбове, араукарии[3], тамаринди, смокини, тополи, африкански лотоси, абаносови дървета, салкъми, баобаби, евкалипти, кленове, ясени, букове, брястове, кедри, рожкови, махагонови дървета, череши, брези орехи, кипариси, лавъри и най-различни други дървета.

Каменната им неподвижност и зеленикавият отблясък се дължаха на това, че всички бяха покрити с особено стъкловидно вещество, което им придаваше форма и крехкост на дървесни чудеса от кристал. В тази вледенена и вечна гора, досущ съня на скулптор, посветил се да извайва дънери и листовини от дървовидно стъкло, за да ги скупчи в най-красивия лес, се таеше своеобразният дъх на загадката.

Въпреки заробващото пластично въздействие на бляскавото видение, което затрогваше до дън душа и разкриваше необикновената дарба на мистър Казацкян, Корнелиус Берцот не забрави истинската си цел. Красотата не можеше да го слиса. В този миг гората представляваше само препятствие, което трябваше да преодолее, тайна за разгадаване. Несравнимата прелест на чудноватите дървета сякаш бе замислена, за да накара пътника да изпадне в състояние на съзерцание, но Корнелиус вече си даваше сметка за всички обстоятелства, които съпътствуваха новата загадка.

Нямаше никакъв изход. Където свършваше гората, започваше непристъпна скала. Никъде ни най-малка следа от тунел или проход. Отзад зееше дълбоката пропаст със своите опънати кабели. Но Берцот не вярваше решението да се състои във връщане назад. Тайната как да излезе оттам беше явно в гората. Един надпис, издълбан с длето в каменистата почва, там, където не се виждаха спасителни пътища, подкрепяше тази увереност: