Загадката на остров Тьокланд
- Автор: Хисберт Хоан Мануел
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Лъчезар Мишев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на остров Тьокланд». Краткое содержание книги:
Корнелиус запомни в миг изречението и се накани да огледа усърдно стъкловидните дървета, за да потърси нещо, което би му помогнало да разбере значението на изсечените в скалата думи.
Приказните дървеса бяха своеобразно подредени. Това, което отдалече приличаше на гъста гора, гледано отвътре беше като странно разположен лес. На някои места огромните растителни видове бяха доста струпани, върховете им почти се допираха, докато другаде се разреждаха и дори се виждаха тук-таме полянки. Общият изглед имаше малко или повече закривена форма, макар че, като се има предвид размерът й, не можеше да се определи точно.
Със своята блестяща стъкловидна кора дънерите бяха така здраво вградени в скалата, че всяко намерение да се помръднат беше безполезно. Изключваше се възможността да се намери изход в ямата, останала след падането на някое дърво. Това застинало вълнение от светещи клони, които сякаш потапяха Корнелиус в езеро от кристална зеленина, надвисваше над нашия изследовател с угрозата да се превърне в гроб на необичайното му приключение.
За пръв път от влизането си в лабиринта Берцот се чувствуваше сграбчен за гърлото от неразрешима загадка. Мисълта, че ще стане играчка в ръцете на мистър Казацкян, го ожесточаваше силно. С оглеждането на гората не постигаше нищо. Бродеше помежду дърветата като заблуден в мъглата ловец, без да вижда по-далеч от носа си. Въпреки че все още не се признаваше за победен, той реши, че няма друг начин, освен да поиска помощ от «Дедал». В края на краищата не беше сам. С по-голямото си спокойствие и отдалеченост поради тяхното местонахождение, те може би щяха да му помогнат. Потракващите зъби съобщиха на приятелите му, че е изпаднал в затруднение.
На скритата яхта се проведе бързо съвещание. Разбрали бяха, че изоставен за миг от железния си дух, Корнелиус се страхува да не се провали. Отговорът, ясен и вдъхновен от вярата в крайния успех, даде на Берцот потребното — следа, по която да върви, действие, което да извърши веднага.
«Опитай да се отдалечиш от гората. Изкачи се и погледни под друг ъгъл. Кураж, щастието ще се усмихне. Край на предаването.»
— Разбира се, трябва да я видя отгоре! — възкликна Корнелиус, сякаш бе вдъхнал сили за нов живот.
За щастие в този край на бездната стените, макар и стръмни, не бяха толкова гладки и хлъзгави, както на отсрещната страна. Корнелиус свали рапицата си, за да не му тежи, и започна да се изкачва по стената на високата пещера. С голяма лекота изкатери десетина метра. Погледна оттам гората. Не видя нищо. Все още беше доста ниско. Реят да не поглежда повторно, докато не се изкачи по-нагоре. Каменната стена беше висока най-малко сто и петдесет метра.
Продължи да се изкачва, обзет от стремежа на човек, който покорява някакъв склон с надеждата, че като се озове на върха, ще съзерцава великолепна гледка. Колкото по-високо се издигаше, толкова катеренето ставаше по-опасно, но това не го интересуваше. Сега имаше цел и вярата, че ще получи съвършено ясен отговор.
Когато беше изпълзял повече от сто метра над фантастичната гора, той сметна, че е дошло време да я погледне отново. Приготви се за този подвиг с трепетното чувство, че се намира пред вратите на велико откритие. Мислете, че е застрахован срещу всякаква изненада, която би могла да му предложи гледката, и все пак…
Погледна надолу и по гърба му премина тръпка на ужас — блещукащата гора бе изчезнала!
На нейно място там, в сумрачните дълбини, стоеше и го гледаше втренчено и настойчиво мистър Казацкян, уголемен до необясними размери, сякаш чакаше смъртоносното му сгромолясване в пустотата.
Това беше първото впечатление на Корнелиус. Но то трая само част от секундата. Тутакси една по-смислена и по-точна представа за действителността накара сърцето му да подскочи от радост.
Необикновената картина под краката му наистина беше образът на президента на компанията. Ала не ставаше дума за някакво чудовищно превъплъщение. Ни повече, ни по-малко това беше вълшебната гора, която, гледана от високо, образуваше великанската фигура. От равнището на земята или от някое по-малко издигнато място бе невъзможно тя да се различи. Обаче оттам брадясалото лице и разрешената коса на стария ковач на чудеса, така както и всички подробности по лика му, бяха изобразени с удивителна точност.
Съзрял вече следата, по която да върви, Корнелиус си спомни посланието, издълбано в края на голямата гора: