Загадката на остров Тьокланд
- Автор: Хисберт Хоан Мануел
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Лъчезар Мишев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на остров Тьокланд». Краткое содержание книги:
По този начин, без да се издава външно, Берцот съобщаваше на пътниците от «Дедал» как е преминал разговорът му с Казацкян и колко път е извървял досега в лабиринта. С помощта на трептенията в кухия кътник, отговорът на нарочените моряци не закъсня:
«Прието. Намираме се на предвиденото място. Всичко готово според плана. Чакаме сигнали. Сполука. Край на предаването.»
През това време Корнелиус продължаваше да върви с фенерче в ръка. Силно сияние в далечината го предупреди, че скоро ще се натъкне на нови препятствия. Тунелът се разширяваше и завършваше с огромна зала. Преди да влезе в нея, на пътя му се изпречи надпис:
Наистина страхотна пропаст прекъсваше по-нататък пътя. Като гледаше над бездната, Берцот видя отсреща чудна гора. Дърветата й бяха различни и блещукала. Всичко можеше да се очаква в тези дълбини, ала не и чудати и вълшебни дървета, които излъчват собствена светлина. Гледката на блещукащата гора обаче не изненада Корнелиус: изглежда, тази картина бе видял Марис, когато реши да се предаде, картина, която напълно го бе уверила, че Анастасе Казацкян е съградил лабиринта, за да скрие нещо по-съществено, отколкото собствените си загадъчни творения. Най-добрият начин да скриеш едно дърво е да го поставиш в гора, да го заобиколиш с дървета, за да остане незабелязано. Според нашите приятели тъкмо с това се обясняваше причината за построяването на лабиринта, метафората, която им помагаше да предположат действителната неизвестност — неизвестност, забулена с дузина други неизвестности.
Но каква, какво, къде, защо, на кого, за какво, докога? Заедно с налучкването на някои страни от загадката на Тьокланд, все повече растеше и купчината от въпросителни.
Но нека не изоставяме Корнелиус. Изживявайки секунда по секунда своето приключение, отсега нататък той няма да даде нито на нас, нито на себе си макар и миг почивка. Да го последваме тогава, ако не искаме да се загубим в големия лабиринт.
Берцот се вглъби в загадката, която почваше на педя от краката му — «мостът на самоубийците» беше единственият начин да премине над бездната, ако «това» изобщо беше някакъв начин. Ставаше дума за «мост от светлина»! Различни мощни прожектори, насочени към отсрещния ръб на пропастта и захранвани от акумулатор, образуваха с източените си успоредни снопове светлина една диря във въздуха, един нематериален мост, широк около два метра, по който не би посмял да мине дори най-смелият лунатик. Блестящ и дълъг около петдесетина метра, той стигаше до другия ръб на бездната. Зрителната измама за мост беше съвършена. Пълна беше, изглежда, и сигурността за неминуема гибел.
Насочените от прожектора силни лъчи като че бяха от твърдо вещество. Но кой би посмял да мине по тях, без да е загубил разсъдъка си? Разбира се, изследователят номер трийсет и пет не беше човек, който пада духом пред трудностите. Напротив, те го подтикваха да бъде още по-усърден и храбър. По всичко личеше, че мостът е смъртоносен капан за непредвидливите или непреодолима пречка за страхливите. Корнелиус не знаеше как, но беше убеден, че ще го премине.
Като начало той запрати едно камъче по дирята от светлина. То прекоси лъжливия мост, който не го задържа нито миг върху себе си, пито пък му оказа и най-малка съпротива. Там имаше само пустота, залята от лъчи.
Корнелиус насочи снопа светлина от мощното си фенерче към бездната. Дъното й дори не се виждаше — сигурно имаше най-малко двеста метра под него. Обходи с фенерчето стените и свода на огромната пещера. Нямаше човешки път до другия край. Влажните гладки и почти отвесни стени можеха да послужат само като пързалка за онзи, който би искал целият да се изпотроши.
Следователно мостът от светлина беше единственият «използваем» път, единственият начин да продължи към следващите загадки. Но как да върви по осветен въздух? Как да стъпи върху нещо, което не може да издържи и най-малката тежест?
В този миг на трескаво и дейно колебание Берцот изпита за пръв път усещането, че през следващите чайове това ще се повтаря много пъти. Усети, че скришно в мрака го наблюдават някакви очи. Но както се досещаше, това не беше обичайният проверяващ поглед на някой служител, който внимава за развитието на даден конкурс, а на жадно дебнещ човек, който следи от прикрита наблюдателница важни за него жестове и движения.
Тогава, като плод на случайна мисловна връзка, споменът за може би изчезналия Юрий Свановски изникна в главата на Корнелиус. Не толкова защото го смяташе за притежател на погледите, а защото сега, когато всички тайни на Тьокланд висяха над главата му, възможната загадка около местонахождението на шампиона по шах се присъединяваше коварно към общия сбор.