Загадката на остров Тьокланд

Корнелиус разбра, че няма смисъл да стои повече там. Да остане и да чака дали побърканият старец, говорейки насън, ще посочи скритите подбуди на своя замисъл, беше разточителство, което не можеше да си позволи. Сигурно щеше да чуе разпокъсани и несвързани неща, които само биха объркали собствените му мисли. От друга страна, хората от компанията явно бяха нащрек и можеха да влязат всеки миг. Не знаеше как ще постъпят, щом разберат, че той се опитва с подлост да измъкне тайните на техния съкрушен шеф. Оставаше само един път — да тръгне към лабиринта и там да се помъчи да открие ключа на цялата загадка.

В «Проверка, преди излизане на изследователите» той намери раницата си. Докато склададжията привършваше с подготовката, Берцот обобщаваше мислено своите заключения.

— У Казацкян имаше минути на съмнение, значи неговата «тайна» съществува. Той не беше сигурен дали лъжа, макар че го предполагаше. Постъпи умно, като ме изпрати в лабиринта, сякаш всичко е «нормално». Веднага щом се озова вътре, той ще има възможност да ме наблюдава и да разбере от поведението ми дали знам, или само имам смътна представа за нещо. Всъщност аз съм изцяло в ръцете му, но и той е в моите, има нещо, което ни Казацкян, ни хората му могат да направят, и се надяват аз да го извърша. Що ли за дяволщина е то? Мисля, че тук е клупът на тая работа.

Условностите и прегледите приключиха мигновено. Задържаха му само един силен бинокъл. Останалите неща заедно с фенерчето и другите вехтории му върнаха обратно. После го отведоха пред входа на прочутия лабиринт. И тъй, без никаква тържественост, тайно, както се случи и с Натаниел Марис, Корнелиус начена своя поход из подземните пещери и коридори на Тьокланд.

Там, на дъното, в скритото под земята сърце, една отдавнашна тайна, стотици пъти по-ослепителна от всички, които знаеха прадедите му, очакваше пристигането на смелия пътешественик Корнелиус Берцот, кандидат номер тридесет и пети и… последен!