Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Никой не може да нападне изневиделица един брухо, дори ако той е стар — каза авторитетно Бениньо, — Могат обаче да му се трупнат, докато спи. Това се случи на един човек на име Севикас. Хората се измориха от злата му магия и го убиха.
Помолих ги за всичките подробности на тази случка, но те казаха, че това станало преди да се родят, или когато били много малки. Елигио добави, че хората вярвали, че Севикас е само един глупак и че никой не може да навреди на един истински магьосник. Опитах се да ги разпитам още за мнението им относно магьосниците. Те изглежда нямаха особен интерес към темата. Освен това бяха твърде нетърпеливи да потеглят и да стрелят с 22-калибровата пушка, която бях донесъл.
Докато вървяхме към гъстия чапарал, известно време мълчахме, след което Елигио, който беше начело на колоната, се обърна и ми каза:
— Може би ние сме лудите. Може би дон Хуан е прав. Виж как живеем.
Лусио и Бениньо запротестираха. Опитах се да балансирам. Съгласих се с Елигио и им казах, че самият аз бях усетил, че начинът, по който живея е някак грешен. Бениньо каза, че нямам основание да се оплаквам от живота си, че имам пари и кола. Отговорих със същия аргумент, че лесно мога да кажа, че те самите са в по-добро положение, защото всеки притежава парче земя. Те отговориха в един глас, че собственикът на тяхната земя е федералната банка. Казах им, че и аз не притежавам колата си, че я притежава една банка в Калифорния и че животът ми е само различен, но не и по-добър от техния. По това време вече бяхме в гъстите шубраци.
Не намерихме нито една сърна или глиган, но хванахме три големи заека. На връщане спряхме в къщага на Лусио и той обяви, че съпругата му ще приготви задушен заек. Бениньо отиде в магазина да купи бутилка текила и да ни вземе малко сода. Когато се върна, дон Хуан беше с него.
— Сигурно намери дядо ми да купува бира в магазина — попита Лусио, смеейки се.
— Не съм поканен на това събрание — каза дон Хуан. — Просто се отбих да попитам Карлос дали заминава за Хермосийо.
Казах му, че планирам заминаването си за следващия ден и докато говорехме, Бениньо разпредели бутилките. Елигио даде своята на дон Хуан и тъй като сред индианциге яки е крайно нелюбезно да се отказва, дори като жест, дон Хуан я взе спокойно. Аз дадох своята на Елигио и той беше принуден да я вземе. Бениньо пък на свой ред ми даде своята бутилка. А Лусио, който очевидно беше наблюдавал цялата схема на добрите обноски в стил яки, вече беше довършил своята сода. Той се обърна към Бениньо, който имаше патетичен израз на лицето, и каза през смях:
— Те те изстискаха от твоята бутилка.
Дон Хуан каза, че никога не пие сода и постави бутилката си в ръцете на Бениньо. Седнахме в мълчание под рамадата.
Елигио изглеждаше нервен. Той си играеше с периферията на шапката си.
— Мислих за това, което каза онази нощ — каза той на дон Хуан. — Как може пейотът да промени нашия живот? Как?
Дон Хуан не отговори. За момент се взря втренчено в Елигио, а след това започна да пее на езика на яки. Не беше истинска песен, а кратка рецитация. Дълго останахме смълчани. След това помолих дон Хуан да ми преведе думите.
— Това беше само за яки — каза той неумолимо. Почувствах се обезсърчен. Бях сигурен, че е казал нещо от огромно значение.
— Елигио е индианец — каза ми дон Хуан накрая — и като индианец, той няма нищо. Всичко, което виждаш наоколо, принадлежи на йоритата. Яки имат само своя гняв и това, което земята им предлага безвъзмездно.
Доста време никой не издаде и звук, после дон Хуан стана, каза довиждане и си тръгна. Гледахме го, докато изчезна зад един завой на пътя. Като че всички бяхме нервни. Лусио замотано ни каза, че дядо му не е останал, защото мразел заешко задушено. Елигио изглеждаше потънал в размисъл. Бениньо се обърна към мен и каза високо:
— Мисля, че Бог ще накаже теб и дон Хуан за това, което правите. Лусио започна да се смее и Бениньо се присъедини към него.
— Правиш се на шут, Бениньо — мрачно каза Елигио. — Това, което току-що каза, не струва пет пари.
15 септември 1968
Беше 9 часа в събота вечерта. Дон Хуан седеше пред Елигио в центъра на рамадата на къщата на Лусио. Той постави своята торбичка с пейотени пъпки между тях и пя, леко поклащайки тяло напред-назад. Лусио, Беннньо и аз седяхме на пет или шест фута зад Елигио, с гръб към стената. Огначало беше твърде тъмно. Седяхме в къщата под газения фенер, чакайки дон Хуан. Когато пристигна, той ни извика на рамадата и ни каза къде да седнем. След малко очите ми привикнаха с тъмнината. Можех ясно да видя всеки. Забелязах, че Елигио изглежда ужасен. Цялото му тяло трепереше. Зъбите му тракаха неконтролируемо. Беше разтърсван от спазматични тласъци на главата и гърба си.