- Автор: Димитров Димитър
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «». Краткое содержание книги:
Антъни Ламбърт 1958–1960
Антъни Линкън 1960–1963)
В България, както и в другите комунистически страни, годишните резултати в земеделието бяха разочароващи. Упреците за тях бяха поделени между чиновниците и времето. Имаше голяма бюрократична дейност в полето на външната търговия. Делегации идваха и си отиваха. Съществуващи търговски споразумения бяха подновявани и нови бяха сключвани. Пловдивският търговски панаир беше по мащаб по-амбициозен от всякога, макар мотивът и целта да бяха престиж. Въпреки тези усилия, търговският баланс със Западна Европа определено беше неблагоприятен. В случая на Обединеното кралство балансът в наша полза беше поне 500 000 лири стерлинг при оборот от около 5 млн. лири. Същото неравновесие може би характеризира търговските връзки на България с нейните комунистически партньори. Това би могло да обясни продължаването от Съветския съюз в последния ден на годината на срока за изплащане на кредит от 160 млн. рубли и отпускане на нов кредит на България от 650 млн. рубли. Осемдесет на сто от общата търговия на България е с комунистически страни, а 50% от това количество е със Съветския съюз — показател за икономическата зависимост на тази страна от Русия.
В обзорния си доклад за 1960 г. Антъни Линкън се спира и на външната политика.
Българската външна политика през 1960 г. беше моделирана по образец на тази на Съветския съюз. Имитирането беше така сервилно, че оправдаваше твърденията на онези, които смятат българското външно министерство за преден пост на „министерството-майка“ в Москва. Позицията на министъра на външните работи Карло Луканов отслабна и към края на годината имаше слухове, че той ще подаде оставка и ще оглави легацията в Париж. Вероятно интересът на първия партиен секретар, Тодор Живков, към външната политика се е повишил, след като бе начело на българската делегация за Общото събрание на ООН. Ако има промяна в министерството, тя може да облагодетелства негов човек.
Вероятно в никоя друга сфера българското раболепие пред Русия не се илюстрира така добре, както на международните срещи. Българската делегация на 15-ата Конференция за разоръжаване в Женева не показа никакъв собствен ум, нито собствена воля. От уважение към решението на Хрушчов да участва в Общото събрание на ООН, първият секретар на Българската комунистическа партия заведе българска делегация в Ню Йорк, като той пътуваше със съветската делегация с кораба „Балтика“.
В Обединените нации българите повтаряха казаното от руснаците по малки и големи въпроси: техният език беше така невъздържан, както на руснаците, а поведението им — също толкова лошо. В София дори имаше слухове, че Живков бил объркан (и дори загрижен) от това, че неговото придвижване в Америка не било подложено на такива големи ограничения, както това на Хрушчов и Кадар. Съветските предложения за реорганизация на Секретариата на ООН и дори преместване на седалището на Организацията получиха гореща подкрепа от България. Непригодността на Ню Йорк за седалище на ООН беше една от темите на разговора, който неотдавна водих със заместник-външния министър Тарабанов.
Антъни Линкън проследява и отношенията на България с новите държави.
През 1960 г. българското правителство отдели много усилия за контакти с новите независими страни. Поздравления и обещания за установяване на дипломатически отношения бяха изпратени на Кипър, Нигерия, Френско Конго и много други. Мавритания, обаче, трябваше да се задоволи само с поздравление по случай „освобождението от колониално робство“. Много делегации бяха разменени с бившите колониални страни, а известен брой цветнокожи студенти бяха на обучение в България. Всичко това внушава, че на България може би е дадена специална отговорност за подривна дейност в бившите колониални територии. Конго, Куба и Лаос предоставят безкрайни възможности за журналисти и оратори.
За отношенията на България с балканските й съседи Антъни Линкън пише:
В различни публични изявления министър-председателят и други лидери говориха за желание за подобряване на отношенията с Гърция, Турция и Югославия. Тяхното постижение беше изпращането през декември на делегация в Атина, която да обсъди неуредените компенсационни искове и други спорни въпроси. Делегацията се завърна в началото на 1961 г., без да постигне нищо, но разговорите ще бъдат подновени по-късно в София.
За отношенията със западните страни посланикът добавя:
Първият японски пълномощен министър в България след войната беше приет учтиво, но не и топло. Алжирският въпрос отрови отношенията с Франция и това, което българите възприеха като „пренебрежително позоваване от генерал Де Гол на българския статут като държава“, предизвика гневна нота, която моят френски колега се съгласи да изпрати в Париж, като каза в същото време на нейните автори, че няма да й отговори. Прехващането на български кораби от френския военноморски флот също предизвика протест, макар че българите не би трябвало да се изненадват, защото техните публични обещания за подкрепа на алжирските бунтовници правят българските търговски кораби подозрителни. Положението в Конго и убеждението — което очевидно не се ограничава само до тази страна — че на белгийците може да се прави всичко безнаказано, обтегнаха до крайност отношенията между България и Белгия.