Страданията на българския народ предоставиха тема за една известна изборна кампания във Викторианска Англия и една улица в София все още носи името на Гладстон. Англичанинът Баучър, българофилският кореспондент на „Таймс“ в началото на този век, който е погребан в Рилската планина, намери втора родина на тази земя. Освен един-два подобни изключителни примери, обаче, отношенията между Великобритания и България изглеждат сравнително дистанцирани. Мисля, че в наши очи България винаги е била една действителна или потенциална еманация на руската или германската сила, и именно този аспект на нейното съществуване ни е интересувал и все още ни интересува. Не може да не се интересуваме от намеренията и действията на една страна, която граничи с двама наши съюзници, с които тя има традиционна враждебност, фактът, че България има ограничена свобода на действията, трябва да увеличава, а не да намалява тази загриженост. Позицията на България на картата и ползата, която тя или нейните господари могат да извлекат от нея, е, и трябва да остане, главният предмет на нашето внимание.

В идеалния случай ние определено бихме искали да видим отслабване на руската връзка, известен зародиш на истинска независимост. Казвам „идеалния“, защото мисля, че за момента няма на какво особено да се надяваме. Ние не разполагаме с никакви политически средства за осъществяване на такава промяна: единствените наши инструменти са културата и търговията. В тези сфери българите обикновено настояват на реципрочност и ние сме изправени пред факта, че те нямат почти нищо, което да ни научат или да ни дадат, и не много, което ние бихме искали да купим. Въпреки това, надявам се, ние ще продължаваме да се опитваме да разширяваме културния и търговски обмен. Смятам, че единствено по този начин ще съумеем да държим вратата открехната и да посеем в умовете на някои българи познанието, че има и друг, много по-различен начин на живот и управление.