Вероятността за модифициране на режима в близка и средна перспектива е трудна за преценяване. Българската държава съществува от по-малко от век: човек, роден в годината на първия инспириран от Москва преврат в София, днес ще е на само 74 години. През това време, което е не повече от един дълъг човешки живот, българите бяха освободени от турско господство, биха се в две балкански и две световни войни, видяха управници от две династии и бяха управлявани от Княз, конституционен монарх, Регентство и Комунистически президиум. Тези превратности, обаче, до голяма степен бяха резултат от външни събития и въздействия. По подобен начин само съдбоносни международни развития или сеизмични политически трусове в Съветската империя биха могли, струва ми се, да донесат някаква скорошна радикална промяна във вътрешната структура на съвременна България. При тяхно отсъствие не бих изключил една бавна конституционна „еволюция“ от народна република към следващата институционна стъпка в марксистко-ленинската прогресия.

Отговаряйки на неотдавнашното позоваване на генерал Де Гол на българската зависимост от Съветския съюз, един български журналист писа: „Нека се знае, че Съветският съюз ни освободи и естеството на нашето национално съществуване се базира на отношението ни към тази страна“. Това е познат комунистически припев, но мисля, че такива чувства са малко по-откровени в устата на българите. Ясно е, че те живеят в идеологическата примка и сянката на Съветския съюз и трябва да се държат подобаващо. Ако режимът изобщо се промени, това ще бъде в посоката, която Съветският съюз смята за желателна и доколкото той позволи. Наследени проруски чувства — както исторически, така и расови — помагат за създаването на по-тесни идеологически връзки.

Ако горният анализ е правилен, изглежда, че принципната роля на България в съветската схема на нещата е да служи като модел на лоялен, приспособяем и „прогресивен“ сателит. Оперативните задължения на нейните въоръжени сили по време на война вероятно ще са да поддържат отворени комуникационните линии за всеки съветски сухопътен удар към Гърция, Турция или Югославия. По време на Студената война, смятам, че на България е отредена известна отговорност за тайна подривна дейност в Гърция и Турция, по-специално в Гърция. Тази отговорност може да се разпростира и до по-далечни фронтове в Африка и Южна Америка. Българското правителство проявява голяма готовност за установяване на дипломатически отношения с нови държави. Ние не би трябвало да подценяваме капацитета на българите като смутители.