Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Народните зрелища с художествен вид се сменяха с комични шествия.
Група любопитни се бяха натрупали около всичко, което можеше да забавлява зяпачите.
Тук една навалица от мъже, жени и млади момичета слушаха песните на едно семейство пътуващи лирични артисти, чийто най-млад член, едно момиче на десет години, бедно облечено, събираше в червената си шапка подаянията на присъствуващите; там върху една висока естрада, ошарена с пъстри краски, един укротител на змии увиваше около себе си опитомени отвратителни влечуги. Зад него на естрадата един крокодил издигаше главата си и разтваряше своите хищни челюсти, страшния изглед на които караше зрителите да се отдръпват отначало, но после те пак се приближаваха, като узнаваха, че чудовището влечуго всъщност е една крокодилска кожа, натъпкана със слама.
Недалече от този шарлатанин, който раздаваше на многобройните купувачи своите мехлеми и еликсири, един жонгльор хвърляше във въздуха топки и позлатени обръчи и сръчно ги хващаше отново или пък — което най-много учудваше зрителите — хвърляше стоманени ками, които преди да опишат един кръг във въздуха, падаха през ръкава в ръката му.
Другаде бедни работници и просяци изразходваха за ядене това, което бяха спечелили за цяла седмица, пред една табла, пълна с печено месо, продавано на големи парчета.
Навсякъде се движеше народ и изпълваше пространството със смях и глъчка: радостни викове, весели смехове разтърсваха въздуха и над всичко се разнасяше звънът на камбаните, които от височината на църквите приканваха на вечерна молитва вярващите.
До един стълб на църквата Сан Марко се бе сгушила превита на две старата просякиня, която Карло — сега вече под земята — наричаше Луала. Подобно на други просяци, които пъплеха по стъпалата на свещената сграда, тя протягаше към минаващите костеливата си ръка, повтаряйки непрекъснато:
— Подарете за бога, господа!
Тази трепереща старица, покрита от главата до краката в своята мантия, изхабена до основата, разглеждаше с проницателните си очи всеки от тия, които влизаха в църквата. Тя не беше толкова стара, колкото изглеждаше; очевидно беше, че животът, който е водила, е сложил своя отпечатък върху лицето й.
От Пиацета идеше едно момиче, облечено скромно в черно: с една особена наметка, която покриваше главата и раменете й. Ръцете й придържаха тази наметка, кръстосана на гърдите, по такъв начин, че в гънките на тъмната материя се виждаше само едно бледно лице, докато главата на момичето изглеждаше сведена под тежестта на грижи и скръб.
Очите му бяха замрежени със сълзи; бузите му бяха загубили нежната си розовина; голямо страдание се четеше върху неговото побледняло лице, което до неотдавна светеше от младежко щастие.
Това беше Анунциата, дъщерята на Андрея Фарсети, чийто смъртни останки същата сутрин бяха отнесени в последното му жилище в черната и влажна земя на острова Сан Николо. Той почиваше сега недалече от сеньора Маринели, майката на Марино.
Най-скъпите същества на двамата, Анунциата и Марино, бяха сега погребани в земята; те можеха сега заедно да се лутат под мълчаливите борове на гробището и да се молят за мъртвите…
Но Анунциата нямаше и това тъжно утешение. Тя не бе загубила само своя баща; жестоките хора й бяха грабнали също и тоя, когото тя обичаше с една неизразима любов, единствената опора, която й бе останала на света. Бяха й отнели Марино и тя сега беше сама, съвсем сама със своята тъга и болките.
След погребалните молитви, когато пръстта бе хвърлена в гроба и го изпълни и рибарите и жените от острова, които бяха дошли да придружат до последното му жилище стария Андрея, напуснаха заедно със свещеника гробището. Анунциата остана сама до току-що издигнатата могилка, повдигна очите си. На страна от нея стоеше с тъжно лице Пиетро, морякът на покойния стар рибар. Него не бяха го виждали три дни, но Анунциата не знаеше, че той беше Юдата, който предаде Марино.
Пиетро застана до нея и й предложи ръка. Тя погледна през сълзи брадатото и неприветливо лице и докосвайки се до протегнатата ръка, стори й се, че студени тръпки полазват по гърба й и сърцето й се свива.
Пиетро й отправи няколко неразбрани думи, с които искаше да каже, че сега, когато тя е сама и без закрила, той ще бъде щастлив да я вземе под своя закрила.
Тя не му отговори, тъй като гласът й се спря в гърлото, но оттегли ръката си и му направи отрицателен знак с глава. После тя побърза да се върне в колибата си, сега така празна и печална.