Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Фиц Хю срещна създателя си едва в деня, в който му съобщиха, че го изпращат в Монфор, за да го въведат в рицарско звание. Получи това благоволение благодарение на факта, че баща му, женен вече от пет години, все още нямаше законен наследник. По това време той бе определил за наследник друг един свой извънбрачен син, в случай че бракът му се окаже безплоден, факт, който все още не бе известен на Ранулф. В продължение на много години той си въобразяваше, че го възпитават и подготвят за наследник и затова никога не се оплака от тежката участ да се подчинява безпрекословно на човек като Монфор. Вестта, че неговият по-малък и също тъй незаконороден брат ще наследи всичко, представляваше непоносимо тежък удар за него.
В Монфор го обучаваха единствено как да борави с оръжие. Що се отнася до рицарските добродетели, те се разглеждаха съвсем повърхностно, тъй като самият лорд Монфор бе всичко друго само не и галантен благородник. Въздигнаха Ранулф в рицарски сан и още на шестнадесетгодишна възраст той доказа способностите си в една от малките войни на Монфор. Прослужи извънредно още дванадесет месеца, защото приятелят му Уолтър, който бе с година по-възрастен от него, все още не бе посветен в рицарско звание, а двамата се бяха заклели да потърсят заедно щастието си в живота.
Ако бе вярно твърдението на Рейна, че държането му издава неговото ниско потекло, причината се коренеше само отчасти във „възпитанието“ му. Останалото бе резултат на лично решение. Недоверието и отвращението, което изпитваше спрямо дамите, определяха поведението му, когато му се наложеше да общува с тези благородни създания. А и последният сблъсък с господарката на Клайдън не разведри мислите му и денят премина отегчително бавно. Внезапно се почувства объркан, обзе го яд и дори ужас, спомняйки си какво изпита при вида на дамата, възседнала коня.
Със своята гарвановочерна грива, която се вееше около раменете, гърба и бедрата, Рейна в никакъв случай не приличаше на някаква си благородна госпожичка. Одеждата й се бе вдигнала нагоре и разкри крака, които независимо от дребния й ръст не бяха тънки като клечки. Великолепно оформени крака, много по-дълги от очакваното. А може би впечатлението му се дължеше на факта, че видя твърде голяма част от тях.
Рейна седеше върху гърба на коня с изпънати рамене и вдигната глава. Направляваше животното сръчно, умение, което очевидно носеше в себе си още от най-ранна детска възраст. Докато препускаше в галоп из лагера, тя изглеждаше направо хубава, макар че в действителност не бе красива. Но най-смайващото от всичко бе, че събуди сладострастието му.
Несъмнено за това допринесе видът на разголената й гръд. Всъщност не, само гръдта й не бе в състояние да възбуди подобни чувства — Ранулф бе виждал през живота си твърде много гърди и една в повече едва ли можеше да го разпали толкова. И все пак това снежнобяло хълмче бе по-различно — стегнато, не по-голямо от шепа, с великолепна форма, а не провиснало като повечето едри гърди. Розовото връхче, доста голямото, чувствително зърно на гръдта й бе неповторимо. Спомни си как му пресъхна устата, когато пъпката й набъбна при допира си с дрехата. А после я съзря разкрачена върху седлото и се възбуди светкавично.
Въпреки всичко не разбираше как е възможно да му се случи подобно нещо; та нали тази жена въплъщаваше всичко онова, което не понасяше. Просто не можеше да се познае.
В продължение на целия ден поглеждаше крадешком към Рейна, седнала в обозната кола. Ранулф държеше да се убеди окончателно, че в дрехи тя изобщо не е привлекателна. Впрочем точно така си и беше. Облечена от глава до пети, тя отново се превърна в благородна госпожичка, недостъпна, вдървена, непреклонна във величавата си гордост. Понякога усещаше върху си отровния й поглед. Това нейно държане подхранваше още по-силно гнева му. Как стана така, че не успя да внуши по-силен страх на тази миниатюрна Ксантипа? Бе положил немалко усилия в тази насока. Възрастни, здрави мъже се разтреперваха като тръстика, усетеха ли неговия гняв; тя обаче — не. Обиждаше го право в лицето, независимо че се намираше в обсега на ръцете му. Наистина никой до този момент не бе се одързостявал дотолкова.
— Пак ли ще спрем в абатството, Ранулф? — попита Уолтър, докато двамата яздеха един до друг. — Вече сме наблизо.