Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
— Малоумник такъв! Изчадие адово! Дръвник! Пуснете ме… — Тя се задави насред дума — желязната хватка около кръста й се затегна още повече. Рейна заразмахва ръце и крака във въздуха, но Фиц Хю продължи да марширува, без да и обръща никакво внимание. Фактически тя седеше плътно върху бедрата му, а краката й се люлееха свободно във въздуха.
Точно пред входа на палатката гигантът я пусна на земята. Тя вдигна поглед към него — изражението му бе направо страховито.
— Госпожице, създавате ми много повече трудности, отколкото струвате самата вие — избоботи той.
Ако не бе произнесъл точно тези думи, може би Рейна щеше да се изплаши за момент.
— Нищо подобно! Нищо не разбирате от тези неща, Фиц Хю — обясни тя с презрителен тон. — На всички е известно колко струвам, а тридесетте сребърника, които ще получите за отвличането ми, са просто едно нищо в сравнение с истинската ми цена. Само за година от Клайдън може да се спечели четворно по-голяма сума. Този факт може и да е убягнал от вашето внимание, но приятелчето ви Ротуел го знае много добре. Той сигурно си умира от смях при мисълта колко малко ще плати, за да се докопа до този имот и свързаното с него могъщество.
За своята реч тя бе наказана с лек тласък, след който се запрепъва гърбом и влетя в палатката.
— Давам ви пет минути да се облечете. Защото ще съберем палатката, а след десет минути потегляме на път.
Не каза нищо повече или по-скоро — не изрева нищо повече. Той сякаш изобщо не обърна внимание на онова, което се опита да му поясни. Явно, че този мъж бе само една мечка — както по ръст, така и по ум. Боже милостиви, та той можеше да поиска всичко от нея, а и тя щеше да му даде всичко, само и само да се измъкне от трудното положение, в което бе изпаднала. Бе в негова власт и Ранулф можеше да поставя каквито си иска условия. Дали обаче осъзнаваше изгодната си позиция? Очевидно единственото, което виждаше в момента, бяха онези жалки петстотин жълтици. За нещастие обаче точно пари не бе в състояние да му предложи — заради кръстоносния поход баща й бе опразнил раклите докрай.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Преходът, който извършиха през този ден, се стори на Ранулф по-дълъг от всякога, макар че всъщност отрядът се придвижваше доста бързо, и то при положение, че хората на Ротуел не разполагаха с коне, а и обозните коли бяха доста бавни. Собствените хора на Ранулф, тридесет на брой, го придружаваха от цели четири години и яздеха коне, купени изгодно още преди доста време. Вярно, че не бяха от най-добрите или най-младите, а още по-малко пък скъпи екземпляри като враните жребци, които подари на Сърл и Ерик по случай посвещаването им в рицарско звание. Но въпреки всичко конете отговаряха на изискванията на хората му. За тези тридесет животни Ранулф трябваше да работи цели четири месеца за един собственик на конюшни от севера. Но за целите, които си бе поставил, се нуждаеше от конен отряд — не бяха малко задачите, при които главното бе бързината.
Обикновено, когато яздеше, Ранулф не скучаеше. В такива случаи той или обмисляше някоя от задачите си, или пък рисуваше в съзнанието си едно бъдеще, в което ще има собствен дом, богати ниви и много крепостни. С времето бе успял самостоятелно да натрупа знания за полската работа, по животновъдство и поземлените закони, тъй като никой не се бе погрижил да му даде полагаемото се образование и възпитание.
Първите девет години от живота си прекара в дома на селския ковач, груб мъж, получил майка му за жена, след като се изповядала на дядото на Ранулф, че носи негов внук под сърцето си. Тя почина в годината на раждането му и по тази причина ковачът не получи обезщетение. Остана му само едно бебе, което не му вършеше никаква работа; малкият трябваше първо да порасне, за да изучи ковашкия занаят. Очакванията на пастрока се сбъднаха дори по-рано от предвиденото — още в детска възраст мускулите на Ранулф се изпълниха с огромна сила.
Противно на очакванията, извънбрачното дете на бъдещия лорд нямаше лека съдба. Селските момчета го избягваха, ковачът не можеше да го понася и го караше да работи до припадък от тъмно до тъмно, а собственият му баща, едва шестнадесетгодишен юноша в момента на раждането, не се интересуваше от него. Отвреме-навреме благородният му дядо го навестяваше, за да проследи развитието на момчето, но Ранулф така и не чу добра дума от устата му, нито пък почувства каквато и да било проява на благосклонност от негова страна. Що се отнася до баща му, бе го виждал само от разстояние.