Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Но преди фината дреха да покрие гърдите, горният й ръб се закачи за зърното и то се изправи. Тази подробност бе забелязана единствено от мъжа, чийто поглед все още не се откъсваше от нея. В мига, в който се почувства донякъде облечена, я обзе облекчение. Не можеха вече да я притеснят дори и теменужено-сините очи, които за момент срещнаха нейните. Но станалото станало и оттук нататък трябваше да забрави всичко.
Мислите й постоянно кръжаха около промененото лице на Ранулф, когато я погледна за миг. Дори и разгневен, Фиц Хю е хубав мъж; когато обаче се замислеше, лицето му ставаше направо красиво. Тя предпочиташе все пак изражението на гняв. Дишаше по-леко в негово присъствие, когато бе само хубав и сама не разбираше защо.
Навъсеният израз се появи отново на лицето му, тъй като все още не успяваше да разхлаби възела на китките й. В крайна сметка Ранулф изтегли шпагата си и сряза въжето. После развърза краката й и извади кърпата от устата.
Мина й през ум, че ако бе извадил острието още в началото, изобщо нямаше да се стигне до неприятния инцидент. Разбира се, нямаше да забрави какво стори с нея, но все пак единственото, което желаеше в този момент бе Ранулф да си иде.
Но той остана. Притегли стола към себе си и се настани пред нея. Разбира се, не предложи и на нея да седне, но можеше ли да се очаква нещо друго от човек с неговото нерицарско поведение. Толкова невъзпитан благородник не бе срещала до този момент. Ако този човек си въобразяваше, че тя ще продължи да лежи в краката му по този унизителен начин, значи бе направо луд.
Престана да му обръща внимание, изплю кърпата от устата и затърка брадичката си. Започна да масажира и китките, а после се изправи бавно. Макар и разрошена и леко облечена, тя се запъти по възможно най-достолепния начин към мястото, където бе захвърлена завивката й и се загърна с нея. Едва сега можеше да падне дотолкова и да погледне неприятеля си.
— И така, господин рицарю — започна тя с измамно любезен тон, — ако имате да ми съобщавате нещо, моля ви, побързайте. Защото с големи усилия издържам присъствието ви.
Ударът го разтърси. Вбесен, той скочи от стола, забравяйки, че палатката не е съобразена с ръста му. На Рейна й идеше да се разсмее на глас в мига, в който главата му се блъсна в покрива на палатката, заплашвайки да я срути. Наложи му се отново да седне, но гневът му нямаше онова страховито въздействие, което би постигнал, ако стоеше пред нея, изправен в цял ръст.
— Виждам, че чувствата ни почиват на взаимност — поясни тя още преди противникът й да проговори, в резултат, на което лицето му помръкна още повече. — Поне в това си приличаме. Ако имате да казвате още нещо освен лъжи, сторете го сега.
С огромно усилие на волята си той остана седнал, но успя все пак да произнесе три думи.
— Затъкни й устата.
Рейна се вцепени, но след това се обърна към клетото момче:
— Ако ме докоснеш, така ще те перна, че ушите ти ще забръмчат. Щом като не може да понесе думите ми, нека сам ми запуши устата. Убедена съм, че ще го стори извънредно нежно. — Сините й очи, вперени предизвикателно в гиганта, блестяха.
— Пъзльо ли ме нарекохте, госпожице? Наистина ми е безразлично какво мислите за мен, вие просто си губите времето…
— О, да — прекъсна го тя с язвителен смях. — Естествено, че на благородник от ниско потекло като вас ще му е безразлично, а поведението ви сочи ясно, че сте такъв, нали?
— Права сте — отвърна той сърдито.
Тя изпита известно разочарование, че преднамерената обида се е оказала истина. Може би попрекали малко с предизвикателното си поведение; защото той буквално щеше да експлодира и очевидно полагаше титанични усилия да не я сграбчи и да не я разтърси във въздуха. Добре, тя изясни своята гледна точка, показа и презрението си към този мъж. Време бе вече да го изслуша.
— И така — започна тя с въздишка, — нека не губим повече време. За да се разделим колкото се може по-бързо, нали разбирате? — Не можа обаче да се сдържи и добави: — Питам се какво ли ви е накарало да бъдете толкова двуличен?
— Говорите за лъжи и двуличие, милейди, но все пак вие бяхте тази, която отвори портите пред мен, нали?
— Разбира се, нали се престорихте, че водите помощ?
— О, аз наистина доведох помощ. Освен това вчера не избих останалите ви хора, нещо, което щеше да облекчи задачата ми. Ако все пак фактът, че пощадих войните ви не задоволява вашата „възвишеност“ и „благородство“, трябва само да го кажете.