Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
Самият Ейбрахам не възприе напълно ситуацията. Той бе отчел само отделните действия и изключително доволен от себе си, сякаш изтри котарака от случилото се, наслаждавайки се на сполучливия пирует и воле. Вече нямаше, на кого да се сърди. Беше отмъстен, така да се каже. За друг вероятно би било странно, но той някак по своему бе намерил душевния мир. Това също едва ли осъзнаваше, но с усмивка на уста, сякаш окрилен довърши с бодри движения последното дърво. Събра разхвърляните наоколо късове, подреди ги по своя си начин /т.е. „почти“ разхвърляни/ и понесе резачката към бараката. По лицето му не се четеше нищо друго, освен задоволство. Пътьом, в несмислен порив, размаха юмрук към отсрещната постройка — така, просто профилактично, без злоба или каквото и да било друго чувство. Доволен от свършената работа влезе да довърши останалото в бутилката уиски, без да забележи стичащата се по китката му кръв, препускаща жива доскоро във вените на Робърт.
9.
Чарли бе заровил ръце в наведената си глава и вдишваше дълбоко, лъчът на болката сякаш бе опарил и неговото сърце. Като истински войн старата жена продължи:
— Трябва да довърша, длъжна съм пред себе си, пред Хенри, пред паметта…
— И пред мен… — глухо допълни Чарли.
— Да — и пред теб, може би най-вече пред теб. Отчуждението помежду ни се промъкна още в болницата, докато чакахме вече известния резултат. Хенри тихо плачеше. Тогава това ме отврати. Сега знам, че той бе достатъчно мъж за да си го позволи, достатъчно обичащ баща, за да го направи. За мен обаче от тук нататък съществуваше единствено смъртта на дъщеря ни и скръбта ми се озъби безмилостно срещу него. Неговото дърво я уби. Неговата гора го направи. Уби я безполезната му страст към онези пущинаци.
Чарли вдигна глава, очите му проблеснаха в падащия мрак.
— Тогава мислех така — страдах, не ме вини за това. Виновна съм, че бях егоист в скръбта си, мъстящ, незнаещ милост. А страданието на Хенри беше неизмеримо по-голямо. Всичко, което ти изброих току-що той много по-добре го усещаше. Вината го прогаряше като безпощаден жиг, аз от своя страна — признавам греха си — никога не му спестих нищо от тези тежки обвинения. Болеше ме, а нямаше лек за тази болка. Инстинктивно карах дядо ти да страда, за да я заглуша поне за миг. А Хенри не бе на себе си, изчезна за дни наред. В тези дни нямаше покой за душата ми. Проклинах деня, в който го срещнах — банално, но съм сигурна, че е бе такова, защото тази реакция идва неизбежно и винаги, независимо от различните лица на болката. Един ден дядо ти се върна. Гледаше ме с трескави очи и мълчеше. Държеше в почернените си ръце торба пълна с нещо. Гняв и истерия заляха най-благородния човек на тази земя — крещях като луда. Когато свърших той промълви само няколко думи — бе изкоренил дървото, изгорил го и наоколо бе засял кипариси, като олтар на страданието ни — така каза — в торбата носеше въглени от дървото-убиец!
Чарли не каза нищо, когато старата жена замълча. Очите му гледаха спокойно дори със състрадание към жената пред него — толкова силна одеве и толкова слаба сега под бремето на миналото.
— Това беше последната ни среща. Дядо ти си тръгна и никога повече не го видях. Ах, как горчиво съжалявам, колко години, десетки години ми трябваха да разбера жертвата, която стори този страдащ човек. Но всъщност има моменти, които ако пропуснеш с нищо и никога не можеш да замениш. Никога никъде другаде не можеш да компенсираш. Цял един живот ми трябваше да го разбера. И сега, накрая, защото чувствам, че той е близо, аз трябва да се изправя лице в лице с Хенри, лице в лице с живота си, за да поискам прошка. За миналото си! За бъдещето си!
— Да, моето момче — допълни старата жена след кратко мълчание, — за бъдещето си. Защото, когато дойде мига — не знам кой е този миг и кога точно идва, но идва — обръщаме се назад и осъзнаваме, че тези, покрити с кафяво-сив, влажен прах, отломки от спомени, всъщност са нашето изживяно бъдеще. Бъдеще, за което в миналото сме се надявали, че ще донесе нещо, което си заслужава всички изпитания, през които преминаваме! Имах дан за плащане към това бъдеще, което не се случи и започнах да го плащам, благодарение на теб!
Госпожа Дохърти се умълча замислено, като лекичко се поклащаше напред-назад.
— Знаеш ли, кое обаче, моето момче, е най-тъжното и най-странното, най-страшното в тази моя история?