Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
Стигнали до къщата на пощальона, те се спряха и Чарли натисна звънеца на входната врата веднъж.
— По-смело, момче, по-смело! — госпожа Дохърти се повдигна леко на пръсти и зазвъня настоятелно.
Отвътре се чу движение и вратата се отвори.
— Кой е? — действително на вратата стоеше същия младеж, който донесе на Чичо Хенри вестта за идването на Чарли.
— Здрасти, Дейви! Аз съм Чарли.
— О, Чарли ти ли си бе, човек, много рано пристигаш, по никое време! — погледна бегло часовника си.
— Именно, по-рано пристигнах и сега се чудя как да се добера…
— Здравей, младеж, всъщност става дума, че ни трябва превоз — намеси се госпожа Дохърти, избутвайки Чарли встрани. — Колата ти под наем — поясни тя. — Защото иначе ще ни изядат вълците в тази тъмнина, там из горите.
Двамата младежи се сепнаха при тази атака. Старицата обаче бе взела нещата в ръцете си и не след дълго госпожа Дохърти и Чарли отново бяха спътници. Този път в поостарелия пикап, чиито цвят се губеше някъде в необятните нюанси размити по границите между жълтото, бялото и сивото, който бащата на Дейви им бе отстъпил под непрекъснатия словесен напор на старата жена.
Фаровете на машината бележеха неясно пътя, по който се движеха. Контурите му се губеха някъде встрани. Големият автомобил сякаш си проправяше път в наситената материя на тъмнината наоколо. Светлините повече засилваха това впечатление, отколкото помагаха на седящата зад волана госпожа Дохърти. Тя се бе наместила върху две възглавници, сложени върху притиснатата плътно напред седалка. Мълчеше, вперила поглед в тунела проправян от фаровете. Мълчеше и Чарли. Пътят се виеше нагоре, завой след завой, като че нямаше намерение да свърши никога и монотонно повеждаше мислите на двамата из дебрите на историята, която ги свързваше… Която ги бе свързала завинаги.
Старата жена се размърда неспокойно.
— Момче, какво си се умълчал?
— Мисля за дядо си. Нещо съм нервен. Не знам, може би от тъмнината, пък и съм май вече доста поуморен…
Госпожа Дохърти кимна.
— И с мен е така, мислите ми все се отклоняват към него, сякаш ги вика. Като се замисля — нещата се натрупват едно след друго, задълбават все по-надълбоко и ми става страшно. Краят наближава, вече нямам сили да се противопоставям и тези болезнени стрелички, като че ли го усещат и са безпощадни… — старата жена не уточни за кой край говори, но въпреки умората, която отчетливо бе белязала лицето й, се усещаше осезателно, нетърпението да стигнат и напрежението, което то пораждаше в душата й.
Думите й го потвърдиха:
— Тези завои сякаш нямат край, като че ли пътуваме в бездънния Космос. Момче, да не би да сме объркали пътя?
— Не, но имам същото чувство, дано стигнем скоро, защото вече ми писна. — Чарли премълча неясните си предчувствия и забарабани по таблото на стария „Форд“.
Старата жена не каза нищо, но настъпи педала на газта с несвойствен за годините й ентусиазъм, сякаш споделила мислено тревогата на момчето. Тъмнината покрай пикапа запрепуска стремглаво, като от време на време, при завой, нощните дървета покрай пътя изскачаха пред очите им от прегръдката на мрака. Движението на колата създаваше илюзията, че в мрачно погребално шествие се бяха запътили нанякъде.
12.
Тъмнината загръщаше малката полянка и разхвърляните по нея постройки. Обитателите на една от тях насищаха атмосферата с глъч и силни крясъци, а другата, в която също трябваше да има живот, тънеше в мрак и тишина.
Чичо Хенри полузавит, спеше неспокойно. Често потръпваше и простенваше от болка, но нито това, нито тежката кашлица го пробуждаха напълно. В стаята беше студено. Като че цялото й пространство беше потънало в някакъв вледеняващ вакуум. Уютната печка сякаш гладна и сърдита гледаше хладно през полуотвореното си прозорче.
Нов пристъп на кашлица. Старият човек се възви и поизправи на левия си лакът, посегна с дясната си ръка към лицето, но тя сковано само се премести върху гърдите му. Старецът изстена с болезнена гримаса и като че се пробуди. Жален звук доловиха ушите му. Той все още повече спеше, отколкото да беше буден. Предпазливо размърда крайниците си, отвори очи и се заслуша. Жалният звук се повтори този път по-отчетливо — тих, но някъде отблизо. Чичо Хенри настръхна, познал гласа на Робърт. Усетил болката в него старецът се надигна рязко, пренебрегвайки парливите пробождания в ставите и мускулите си.
Робърт продължаваше своята тъжна песен.
Едната ръка на старият човек поддаде и той почти станал, рухна отново на леглото. Мяукането сякаш приближи. Чичо Хенри не виждаше нищо в тъмнината, но страданието в гласа на котарака проблесна в съзнанието му. Той енергично, забравил /или оставил за по-късно/ всичко друго, се изправи. Панически се засуети из тъмната стая, неориентирано търсещ светлина.