Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
Стъпи на нещо меко. Робърт изпищя пронизително. Механично старецът се наведе и опипвайки пода го взе в ръцете си. Котаракът мяучеше с всичка сила. Тоновете на плача му се забиваха като игли в мозъка на Чичо Хенри. Той се разтрепери и започна да гали верния си приятел.
Нещо лепкаво пролази по ръцете му. Старецът се сепна и изпусна животинчето на земята. Досетил се за истината, трескаво затърси ключа на лампата, която накрая просветна с тъжната си светлина. Човекът се обърна рязко и потърси Робърт с очи. Два жълти огъня пламтяха сред черната козина и гледаха към него с неизречима молба. Котаракът, вече едва издаващ звук, с конвулсивни движения на предните си лапи се влачеше към своя стопанин, търсейки закрила в агонията си. Задницата му представляваше отблъскваща смес от сплъстена козина, кръв и вътрешности, които създаваха призрачен ореол на достойното животно.
В първия момент Чичо Хенри отстъпи крачка назад, след което се хвърли към умиращия котарак. Пое го на ръце и му заговори галено и успокоително. С несъзнателни /и безсмислени вече/ движения старият човек заопипва задницата на питомеца си, сякаш с надеждата да му помогне. Старецът още говореше, когато забеляза, че котешките очи са изгаснали. И деветия живот на верния Робърт бе отлетял невъзвратимо.
Въпреки това Чичо Хенри го положи внимателно, покривайки го с одеялото. Изправи се и безмълвен се загледа в малката купчинка пред себе си. Само висша сила би могла да разбере какво става в този момент в душата на стария човек, какъв ураган от страдание и ярост бушува в нея в тази минута.
Старецът извърна глава и втренчено се загледа през прозореца към отсрещната постройка, откъдето продължаваше да струи необуздана глъч. Очите му заблестяха със странни искри, лицето му бе станало неузнаваемо. Гърлен стон се изтръгна иззад стиснатите му зъби. Хвърли последен поглед към леглото и се втурна навън.
Старият човек се придвижваше с големи скокове, сякаш неземна сила вилнееше в старческото тяло и дух.
Добродушния Чичо Хенри в тази минута бе страшна гледка. Никога през живота си не бе изглеждал, не бе действал така. Освен веднъж.
Болката от нанесените удари бе простряла плаща си над съзнанието му. Гората потръпна.
Мигове бяха нужни на стария човек да достигне бараката на секачите. Мимоходом се наведе и грабна нещо облегнато до вратата, преди да нахлуе вътре.
14.
— Госпожо, вие чувствате ли се някак странно, чувствате ли нещо… различно…?
Старата жена се извърна към Чарли, погледна го и продължи да следи пътя пред себе си.
— Безпокойство! — след кратка пауза отговори тя — не мога да си го обясня, но сякаш Хенри има нужда от помощ. Не вярвам в такива измислици, но в момента така се чувствам…
— Странно, колкото повече приближаваме — като че ли го чувам… Надявам се да е някакво психическо самовнушение. — Чарли погледна старата жена с надежда.
Тя не отговори.
— Никога дядо ми не е имал нужда от помощ, — като че ли, за да окуражи себе си продължи момчето. — Не вярвам да има и сега. Той никога не е имал и врагове, а и гората го обича… — не довърши, защото наистина не си обясняваше точно какво чувства и затова му се струваше, че говори несвързано.
Сивата лента на горския път пробягваше пред стария „Форд“. Постепенно приближаваха местността, към която се бяха насочили, но все пак няколко километра ги деляха от нея и на Чарли му се струваше, че никога няма да стигнат.
— Не знам, момче, не ми се мисли точно сега. Наистина съм притеснена, но предлагам да пристигнем на място и тогава да изясним нещата, а не да си „чешем езиците“, както се казва и да нагнетяваме напрежение. Това е критика не само към теб, но и към мен самата, защото всяка секунда ми става все по-тягостно. Разбираме се така, нали, приятел? — този път госпожа Дохърти гледаше, очакваща подкрепа.
Момчето, усетило доверието на възрастната жена, кимна сериозно и почти ритуално, след което несъзнателно започна да брои познатите му завои.
15.
— … и тая мадама, разбирате ли — тя беше луднала по мен! — Ейбрахам се огледа за въздействието на думите си — Да, бе! — без някой да е изказал недоверие /поне гласно/, допълни той.
— Хайде, хайде, продължавай. Добре, че ти е обърнала въобще внимание — подкани го Колин, докато другите двама просто мълчаха и го гледаха. Ейбрахам погледна към колегата си с престорена обида, но продължи, защото по важно за него беше, че другите му обръщаха внимание.