Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
Колин потърси началника си, докато другите двама се качваха в джипа. Взря се в сумрака без надежда да види нещо.
— Хайде идвай, тоя си е тръгнал — извика Джеймс.
— Ами ако не е?
— Ами ако не е — ще си тръгне. — Джеймс и Хансен се заляха от смях.
Колин прие забележката освен за смешна и за съвсем основателна, а и не се чувстваше комфортно в тъмната притихнала гора. Огледа се протоколно за последен път и се затича след тръгващия джип.
— Чакайте бе, ей, идиоти! — извика затръшвайки вратата. — Да не смятахте да ме оставите тук, а?
— Ами! — толкова ценен кадър като теб — В никакъв случай, само, че — педала на газта ми залепна за подметката. — Джеймс се хилеше доволно.
— Залепнал той, залепнал друг път, прошка за вас само ако почерпите нещо в хижата! — Колин с лекота прочете мислите на събеседниците си.
— То една хижа, ами, хайде…, но виж за почерпката — смятай, че чашата вече ти е налята — Джеймс увеличи скоростта.
— Така, по-бързо. Дано оня дребосък да е запалил печката, че го убивам — додаде лаконично Хансен боботейки, след което всеки се унесе в мислите си, сред бръмченето на мотора и полюшванията на неравния горски път.
11.
— Хайде, момче, побързай! — подвикна дребната стара жена със бежов шлифер и кафяви обувки на следващия я младеж.
— Идвам, идвам, госпожо — отвърна Чарли, докато се бореше със стъпалата на вагона — какво носите в този куфар, нещо за контрабанда или пък труп? — продължи момчето с усмивка, теглейки с усилие огромен четвъртит куфар по влажния перон.
— Трупа на живота си нося, хайде, хайде! — без никакъв сантимент изстреля госпожа Дохърти и махна нетърпеливо с ръка без да се обръща.
— Идвам, спокойно. — Между двамата неусетно се бе зародило, ако не приятелство, то поне взаимна симпатия. — Но защо бързаме толкова и без това пристигнахме по-рано. Аз поне не мога да стигна днес до дядо си, вие сте по-лесна — къщата няма да Ви избяга.
Госпожа Дохърти се обърна рязко и го изгледа косо и насмешливо.
— Ти си тръгнал при дядо си, нали — момчето кимна — чакай това чудо да се разкара — влакът подаде остър сигнал и потегли, като остави двамата сами на нощната гара — А, мен като ме гледаш къде съм тръгнала, за гъби ли? — скастри го бойката старица — От тук отиваме направо при Хенри — допълни, врътна се енергично и запрепуска по перона със ситните си крачки.
— Супер, но… с какво?
— Ха! — госпожа Дохърти се спря така рязко, както бе тръгнала — Виж за това не бях помислила, ех, мисълта вече ми изневерява. Ами сега? — момчето не отговори веднага и двамата продължиха бавно.
— Сетих се. Тук нямам много познати, но има едно момче, не много по-голям от мен, правили сме лудории заедно преди, като малки. Може да се каже, че сме близки. Той носи пощата на дядо ми и се виждаме понякога.
— Добре, виждате се и какво! Карай малко по-живо! — духът на жената сякаш пламтеше.
— Та, той има едно малко моторче, разнася с него пощата, можем да му го поискаме…
— А, не можем ли да поискаме направо една кола. Под наем. Старите ми кости, а и багажът — посочи с палец внушителния куфар — определено ще се чувстват малко дискомфортно върху това… моторче — думите бяха казани като въпрос, но бяха всъщност едноличното решение на старата госпожа — нетърпящо възражение.
— Но… кола аз не мога да…
— Аз мога, хайде!
Градчето Маунтсвил бе типично планинско градче — стръмни улици, квартали, накацали по възвишенията, нещо като централна част и най-вече основната му характеристика — беше мъничко. Поради тази причина, двамата пътешественици напредваха бързо из заспиващия град. След кратко време вече приближаваха целта си. Старата жена все така подканяше нетърпеливо мъкнещия огромния куфар младок да побърза.