Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
Загледа се замислено през прозореца. Слънцето бе обляло с живата си светлина есенната земя. На светлината му жълтите поля и дървета изглеждаха златни.
— Чарли, това са неща, за които, не знам дали личи, но е доста изтощително за мен да говоря и трябва да си взема, как се казваше — „тайм аут“. — Старата жена се засмя. — Така, че ще продължа, но ми трябва малко време. Дори ще се поразходя из вагона.
С лека усмивка и усета на умела актриса, госпожа Дохърти подхвърли през рамо, докато излизаше от купето:
— А предложението приех!
Чарли чу последните думи, но те не му бяха нужни. Бе усетил полъха на старата история, която, колкото повече се разкриваше пред него, сякаш ставаше още по-загадъчна. Бе заинтригуван, но не искаше да препира жената. Искаше му се кълбото на миналото да се разплита със своите темпове и постепенно да стигне до края си. Или краят да стигне до него.
Но имаше и друго. Този край, съпоставен с настоящето, изглеждаше на младежа не особено привлекателен, въпреки че можеше да е всякакъв. Не му се искаше да разсъждава и да търси логични варианти за развръзка, защото това само би му отнело удоволствието, с което слушаше старата жена.
Най-вече — сякаш тънък далечен повей на вечния вятър от надвисващите с всяка минута над влака планински склонове му нашепваше, че истинският край на историята тепърва предстои. Дядо му и тази жена се запреплитаха странно в мислите му, които пробягваха по летящите край влака гори.
5.
Денят преваляше. В гората беше хладно. Птици прелитаха сред оголелите клони на дърветата. Полъхът от крилете им неволно разпиляваше листата все още останали тук там по снагата на горските жители. Миризмата на опадалите борови иглички и просмуканите с влага земя и шума, изпълваше въздуха. Времето не беше особено приветливо, но беше свежо за есенен ден — сякаш един от последните бодри синове на отиващата си година се бе промъкнал сред умиращата в есен природа. Беше красиво. Беше приятно. Но старецът приклекнал /или може би седнал/ до огромното дърво бе глух, бе сляп, бе мъртъв за тази красота.
Чичо Хенри се бе приютил отново в скута на стария си приятел и на пръв поглед спеше с отворени очи. Големият черен котарак се бе сгушил в него сякаш разбираше. Сякаш да го стопли. Мъглата, едва забележима тук там между съседните дървета, като току-що изтъкана паяжина, бе гъста в ирисите на стария човек. Погледът му — помръкнал и заедно с него цялата свежест на стареца бе останала минало. Без следа.
Неестествено приведен и сякаш не тук, Чичо Хенри наистина не спеше. Говореше с бора. Бавно, с големи почивки, запълвани от дълбоката кашлица, която караше цялото му тяло да се гърчи конвулсивно, след което пак събираше сили и продължаваше.
— Така е стари приятелю, това е истината. Отдавна знам, че почти никой нямаше нужда от мен, но аз пък имах своята… нашата гора… а сега да видиш… Ужас! И кипарисчетата… знаеш, като дечица ми бяха… и изведнъж — край! Унищожени! Ако знаеш само как боли да изгубиш дете… Няма нищо по — страшно от детската смърт! Нищо! Как само боли… ооох, бях забравил, а знаех… — старецът бавно плъзна поглед по протежението на могъщата снага на приятеля си и вяло подръпна увисналия си мустак — Знаеш, знам, че знаеш и помниш… Ех, ех, приятелю и това ако е вечното колело на живота — здраве му кажи. Ние с теб при това положение, братко, сме се нагърбили с непосилна задача. — Раздиращ пристъп на кашлица го разтърси. — Поне аз де… — допълни и замълча с наведена глава вкусващ и изпиващ до дъно горчивата чаша на безсилието си.
— Не, не мога да разбера, старий друже, защо трябваше да се случи всичко това, нима не страдах, нима не отдадох годините си в служба на доброто… знам, знам наивник съм, попревехнал романтик, но общо взето това е истината — чий грях изкупвам, след като животът ми беше едно десетилетно изкупление…?!
— Ех, ех, хитрецо, пак мълчиш, пак си някъде с мислите си…
— Дядка, нещо си се размекнал, а? — въпрос без отговор.
— На тези коренища ли говориш? Нали ви предписват разни хапчета против изперкване — стария у нас има купища — що не ги пиеш? — Ейб, явно постоял доста време до говорещия старец, бе усетил ранимостта му и думите звучаха грубо и нахакано.
Чичо Хенри не реагира веднага на прекъсналия мислите и словата му дребен, мазен дървосекач. Обърна главата си към него бавно и премести леко тялото си още по-бавно, но не отговори, гледайки тежко и безизразно през сивкавата пелена, покрила лицето и очите му.