Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
— Когато се появи дъщеричката ни продължихме този живот, но сега той вече беше прекрасен. Не мога да ти опиша, надявам се някой ден изживееш подобно щастие. Както и да е, дядо ти стана работник — нещо там по горите, не помня точно какво — и ние заживяхме през по-топлите месеци изцяло в гората. Понякога ми омръзваше, все пак бях млада, но като ги видех колко са щастливи, сърцето ми ме спираше да говоря с Хенри.
И двамата мълчаха. Чарли не посмя да се обади.
— Накрая дойде деня, когато всичко това свърши — старата жена преглътна трудно, продължи рязко, с ожесточение, сякаш дялаше думите от прясна стомана — Бяхме на полянката. Нашата. Под нашето дърво…
7.
— Хенри, хайде, моля ти се, стига толкова! Хайде да си тръгваме, ще замръкнем тук! — младата жена говореше умолително, но видимо изнервена.
Младият мъж, към когото тя се обърна продължаваше да подхвърля малката си дъщеричка във въздуха, под дебелата сянка на огромното дърво, без да показва, че е чул забележката.
— Хенри, нарочно ли го правиш? Накара ме да вися тук цял ден, въпреки, че ти казах, че не ми се идва, а сега се правиш, че не ме и чуваш!
Хенри свали детето в прегръдките си и зарови лицето си във вратлето му. Наболата брада на бащата погъделичка момиченцето и то се засмя звънливо. Младият мъж заръмжа като звяр, през смеха си, при което дъщеричката му започна да хълца от възторг.
— И недей така, че ще й стане нещо! — допълни ядно младото момиче и сърдито им обърна гръб.
— Мамо, недей да ни се сърдиш. Само още малко. Нали така, Нели, хайде помоли майка си да е добричка с нас.
— Мама… — момиченцето избърбори думичката, като се усмихваше с огромните си черни очи.
Майката го погледна нежно, хвърли унищожителен поглед на бащата и им обърна гръб отново. Двамата се претърколиха и продължиха да издават своите звуци.
— А сега — хайде пак на самолетаа — Хенри рязко протегна ръцете си нагоре и момиченцето сякаш наистина полетя.
Зловещ пукот предизвести грохота на падащия клон. За частица от секундата бащата изви детето встрани, в опит да го запази с тялото си. Земното притегляне изигра съдбовната си шега. Миг по-късно двамата потънаха в клони и зеленина. Болезнен стон се чу от устата на Хенри.
Младата жена, с инстинкта на майката, се движеше почти едновременно със събитията. Почти.
— Нели, Нели, къде си! Хенри какво става с момиченцето ми, Нели, Нели… — майката панически дърпаше и късаше листата, които и пречеха да види къде са близките й. Риташе настрани шибащите я безмилостно клони.
Хенри се размърда. Не беше в безсъзнание, но едва сега отвори очи. Клонът го беше ударил в ребрата и целия гръден кош го болеше. Но не това го интересуваше. Детето още бе в ръцете му. Телцето натежа. Хенри се загърчи като бесен, чупейки затисналите го клони.
Двамата родители едновременно спряха погледи върху неестествено отметнатата главичка на детето си.
Жената запищя. Погледът й се изцъкли.
Хенри вдигна момиченцето и едната му ръка увисна счупена. Глух за болката, намести телцето над лакътя си и се втурна в луд бяг през гората, без да избира път и пътека. Жената загубила съзнание механично се понесе след него.
8.
— Дяволите да ви вземат, тъпаци с тъпаците, ще ви режа дърва, ще ви ги цепя, печката ще ви паля! — Ейбрахам Сейтън извиси глас, като не спираше да ругае, докато нареждаше в неравна купчинка насечени от него цепеници — Боклуци! Ейб — това, Ейб онова, писна ми! — човечето спря, изправи се и загледа страшно изпод потните си вежди — сам беше, можеше да си го позволи.
Когато реши, че чувството му за самоценност е удовлетворено, Ейбрахам се наведе и нагласи последното кръгло пънче, което се нуждаеше от допълнителна обработка и с яд замахна, като ругаеше по целия път на брадвата до долу. Две парчета отхвръкнаха в резултат. Секачът се изправи, подпря се на сечивото си и огледа критично невдъхващата доверие купчинка, която беше съумял да натрупа криво-ляво, обработвайки намерените около бараката разхвърляни дървесни отломки. Не му се искаше да признае, но с това количество единствено можеше да си навлече гнева на своите колеги, ако не и нещо повече. Нямаше начин, трябваха още. Измери със свъсен поглед околните дървета, обточили неравния ръб на полянката, на която се намираха постройките. Ядно метна брадвата настрани, хвърли небрежно двете цепеници, търкалящи се в краката му, върху купчината и хлътна в барачката.
След минута-две излезе сумтейки, с резачката си в ръка. В очите му блесна поглед на хищник дебнещ своята плячка, който явно бе изровил от резерва си „специални случаи“. Обърна се на другата страна, като все още гледаше страшно. Група млади букови дървета — всяко с дебелина не повече от шията на Ейб, прокраднали се сред околното море от иглички, грабнаха погледа му. Бяха стройни, свежи и като дърва за огрев биха били полезни около година след като са отрязани, но лицето на „ловеца“ блестеше от ловна страст.