Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
— Какво си ме зяпнал така — да си пиеш хапчетата, викам, ама май нещо не се разбираме — продължи вече не толкова сигурно Ейбрахам под все така тежкия поглед на стареца. — Всъщност май си губя времето…
Чичо Хенри продължаваше да го гледа, без да проличи, че въобще го вижда.
— Деде, май наистина си куку — дошъл съм по работа, така че направо на въпроса — ти си сам, ние сме петима; ти си тук за цяла вечност — за или от, не ми пука — ние сме за малко; ти имаш дърва ние нямаме — схващаш ли? /Ако въобще ме чуваш?!/ Така че — взимам от дървата ти, а ти си ги набавяш по-късно — когато решиш — Ейб превъртя очи тъпо — правиш ни услуга, тъй да се каже. А?
Старецът не отговори. Внимателно, като че ли се страхуваше да не я счупи, премести дланта си по грапавите прорези в кората на бора. Напипа стабилна издатина и мобилизирал волята си започна да се надига. Движенията му бяха нереални и сковани. Отънелите му крайници се разгъваха мъчително, оставяйки впечатлението за отваряне на ръждясало джобно ножче. Усилието му беше върховно, но лицето му остана каменно, очите впити в секача. Единствено дясната му страна потрепваше с неравни дълбоки спазми. Ейбрахам отстъпи леко. Старецът мълчеше. Котаракът все още се опитваше да се задържи с нокти в уютния скут на Чичо Хенри, който почти се бе изправил срещу топчестата фигурка. С последни усилия животното увисна с двете си лапи на панталона на стареца, след което с рязък отскок и мяукане се хвърли несъзнателно към Ейбрахам. Последният също така рязко се отдръпна и изпсува пискливо. Още стреснат погледна към стария човек.
Изправен в лоното на могъщия бор, Чичо Хенри бе въплъщение на величието на старостта и мъдростта си. Дори и да беше последното възвисяване на този древен дух, достолепието му сякаш сплеска към земята Ейбрахам Сейтън. Старецът бавно протегна ръка и впери пръст зад гърба му. Дървосекачът дори не се обърна да погледне — жестът беше ясен и безмилостен. С препъване и няколко подскока се отдалечи като улично куче с подвита опашка и след като реши, че разстоянието е безопасно обърна окончателно гръб на стареца, псувайки и него, и котката, и колегите си, които го бяха оставили да поддържа домакинството им като пълен некадърник.
Чичо Хенри постоя още малко загледан някъде над къщичката отсреща, след което се обърна към своята и се затътри бавно като едва забележимо провлачваше единия си крак. Мигът на величие бе отминал — могъщ и величествен. На близкия ъгъл на барачката си старецът поспря. Залитна. Опря се на нея и се задави в хриплива кашлица. Приседна. Почти се свлече. Върховното напрежение го бе изтощило. Събрал сили най-после влезе вътре и с мъка полегна на леглото си. Придърпа одеялото наполовина върху тялото си и се унесе в неспокоен сън.
6.
— Живяхме кратко и щастливо — без предисловие продължи разказа си госпожа Дохърти, но пък и Чарли нямаше нужда от въвеждане. — Заедно имам пред вид. Често ходехме на нашата полянка и с часове лежахме под дървото, кроейки планове за бъдещето си — тогава още имахме бъдеще — мечтаехме — имахме право и на това. Постепенно заживяхме заедно — след като се оженихме разбира се — тогава нямаше друг начин. Сигурно сме били странна двойка. Най-странната може би. За него хората знаеха, че е чудак, но да намери и такава спътница в живота си — на местните им идваше в повече. Подиграваха ни се зад гърба, но и ни завиждаха, сигурна съм. Прочитах го в очите им, но ние не обръщахме внимание. Те не ни бяха нужни. Сами си бяхме достатъчни, стигаше ни и разбирането на гората… нашата гора. Тогава наистина вярвах в това, вярвах, че гората е жива, че ни обича, както и ние нея, вярвах в Хенри, вярвах дори и в себе си. Ех, ех… Така или иначе ние продължихме да си ходим сред природата почти да живеем там, тя беше нашият истински дом, а полянката беше като олтар на щастието ни.
Госпожа Дохърти замълча гледайки Чарли, който цял бе в треската на любопитството, бе в разказа й. Увлечен той все пак усещаше, че нещо важно предстои и прекъсването на старата жена го изнерви.
— Госпожо, защо спряхте, наистина ме измъчвате. Това да не е похват на разказвача? — смекчи тона си момчето.
— По-полека, по-полека, не препирай стария състезателен кон, дете, ще чуеш всичко. Спокойно. Само нека посъбера сили… смелост, все пак разравям с нокът гнила рана…
Чарли прехапа устни. Разбра, че е прекалил. Понечи да се извини, но в последния момент разбра колко жалко щеше да бъде и стисна зъби, сякаш да задържи думите си.
Без да забележи /или не искаше/ борбата на момчето, госпожа Дохърти продължи: