Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
Още крачейки, преди да стигне до тях, нетърпелив, Ейб запали резачката си и тя запърпори равномерно, сякаш весело. С премерени движения отряза няколко клона от близките ели, които му пречеха да се добере до стволовете на своите жертви. Резачката изгъргори, като че настройваща тоналността си за предстоящото представление. Ейбрахам Сейтън преглътна шумно и се наведе към най-близкото дръвче. Резците на веригата захапаха свежата кора. Резачката зави. Влажна, белезникаво-жълта дървесина се разхвърча подобно на празнични конфети. Само че тук вилнееше смърт, а народите, празнуващи смъртта не използват конфети…
Дръвчето клюмна върху другите осъдени, сякаш падна в ръцете им. Гората проплака. Очите на Ейб щяха да изхвръкнат от екстаз — той громеше, той командваше парада. Второ дърво… трето… замахна нататък. Дали далечна съвест или гузно подсъзнание спря ръката му не стана ясно, но на следващото дръвче той спря. Прохъркващите от инерцията на веригата резци спряха сякаш с неудоволствие в снагата на дървото. С усилие Ейбрахам ги откачи от него и огледа полесражението. Подсмихна се. Беше доволен.
След като довлече последното дърво до бараката, доволството му вече се бе изпарило напълно. Пусна го троснато на земята и избърса мокрите от сока му ръце в панталоните си. Дишаше тежко, капчици пот бяха оросили челото му. Една от тях се търколи и влезе в окото му. Залютя силно. Неудоволствието се превърна в ярост и прозвуча като канонада от ругатни, докато той търкаше неистово лицето си с ръка. Полека дразнещото глождене намаля, но Ейб все още се въртеше и псуваше, като търсеше с виждащото си око нещо, върху което за излее яда си. Не намери. Задоволи се да обходи с унищожителен поглед отсрещната барачка на стареца и голямото дърво до нея. Спря за миг око, гледайки с омраза, след което седна и запуши, поклащайки заканително глава без ясен адрес. От време на време избърсваше по някоя сълза, отронваща се някак не на място от още притвореното му око по скулата.
Досмуквайки фаса си, Ейбрахам влезе в бараката на работниците и след кратко търсене впи устни в гърлото на шишето с уиски за около половин минутна страстна целувка. Шумно пое въздух на последната глътка, стовари бутилката на масата и събрал сякаш сили излезе залавяйки се за работа.
Още преди да свърши с първия дървесен труп, разбра грешката си. Рязането на суровото дърво не спореше и в крайна сметка се събра материал, за малко повече от един наръч. От одевешната „наслада на хищника“ нямаше и следа. Досадна и изнервяща му се струваше тази работа. Беше я започнал и нямаше как — с неудоволствие, дори с усилие, Ейб продължи нататък. Пуфтеше и издаваше звуци, сякаш труда на Сизиф беше детска игра в сравнение с неговия. Тъй като бе сам, човекът даде простор на циничния си речник, псувайки при почти всяко свое движение с вещина, която би изумила всеки фен на псувнята като изразно средство.
Наведен към последния ствол, Ейбрахам се стресна от звънко мяукане, прозвучало почти в ухото му.
— Мамицата ти! — човекът подскочи, в едното му ухо пищеше резачката, а в другото призрачното мяукане на котката.
Робърт, свикнал с добродушието на Чичо Хенри, не усети заплахата в крясъка на човека пред него и доверчиво се уви около крака му.
— Махай се от тук, гадино! — Ейб отхвърли Робърт с рязко движение на крака си. Мигновено в съзнанието му изникна пресния спомен за предишната им среща и особено за унижението, на което беше подложен и той присви очи. Котаракът измяука и настръхна. Не разбираше агресията на човека, затова не побягна.
Секачът поднови занятието си още осмисляйки ситуацията, но косъмчетата на врата му бяха настръхнали. Агресивната страна на малодушието му се пробуди. Подсъзнателно усещаше възможността за безнаказана компенсация за всичко, претърпяно напоследък — „В тая шибана пустош!“, както я бе нарекъл в ругатните си одеве. Предстоеше съзнанието му да асимилира тази възможност и да даде воля на първичното. Не се наложи да го прави.
Ново отъркване в крака и мек котешки говор. Ейбрахам потръпна сепнат. Котката отскочи. Механично дърварят замахна с гъргорещата резачка и го перна по задницата. Кървави пръски и козина се сляха във въздуха с болезнения стон на животното. Като в дивашки танц инерцията на резачката завъртя топчестия секач и със силата на този замах Ейбрахам изрита падащото, висящо сякаш в пространството, тяло на животното. Черната топка от сплъстена от кръв и козина отлетя в близките храсти, където сякаш изчезна в земята, а звуци, дори и да издаваше — бяха погълнати от песента на машината.