Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
Почувства се отпочинал; вдигна се бързо, отиде до потока, изми се и пи. Сега у него се надигнаха много спомени от часовете на любов през тази нощ, те ухаеха като чуждоземни цветя, много картини, много прелестни, нежни усещания. Мислено се връщаше към тях, докато смело пое на път, преживя още веднъж всички чувства, усети на вкус, на мирис и докосна всичко отново и отново. Колко негови мечти бе изпълнила непознатата мургава жена, колко пъпки бе накарала да разцъфнат, колко любопитство и копнеж бе утолила и колко ново събудила!
А пред него се простираха поле, безлесна равнина, сухи угари и тъмна гора, зад тях може би имаше селски стопанства и воденици, някакво село, някакъв град. За първи път светът лежеше открит пред него, открит и очакващ, готов да го приеме, да го посрещне благодушно и да му причини болка. Вече не беше ученикът, който гледа света през прозорец, неговото пътешествие не беше разходка, чийто край неотменно означаваше завръщане. Сега големият свят бе станал действителен, той бе част от този свят, там почиваше съдбата му, небето му беше и негово, времето му беше и негово. Сред огромния свят той беше малък и малък тичаше като заек, като бръмбар през синя и зелена безкрайност. Тук не звънеше никаква камбана за ставане, за отиване на църква, за лекция, за обяд.
Колко гладен беше! Половин ръжен хляб и купичка мляко, брашнена супа — какви вълшебни спомени! Стомахът му ръмжеше като вълк. Минаваше край житна нива, класовете бяха полуузрели. Той ги олющи с пръсти и зъби, жадно сдъвка дребните клисави зрънца, взе нови, още и още натъпка джобовете си с класове. А после намери лешници, съвсем зелени, но с удоволствие захапваше пращящите черупки — и от тях си взе за запас.
Отново навлезе в гора, иглолистна, но сред нея имаше дъбове и ясени, и черни боровинки, безкрайно много, при тях Голдмунд спря да си почине, яде и се разхлади. Между тънките твърди горски треви стърчаха сини камбанки, прелитаха кафяви слънчеви пеперуди и игриво изчезваха в лъкатушен полет. В такава гора бе живяла света Геновева, той винаги бе обичал нейната история. С какво удоволствие би я срещнал! Би могло да бъде и някаква постница в гората със стар брадат отшелник в пещера или колиба от кори на дървета! Възможно бе тук, в гората, да живеят въглищари, на драго сърце би ги поздравил. Можеха да бъдат и разбойници, сигурно нищо нямаше да му направят. Хубаво би било да срещне хора, каквито и да са. Но той естествено знаеше: навярно дълго ще върви през гората днес и утре и още някой и друг ден, без да срещне някого. Трябваше да се съобрази и с това, ако то му бе отредено. Не биваше много да мисли, нека дойде каквото е било писано.
Чу да чука кълвач и се опита да го проследи: дълго време напразно се стара да го види, най-после му се удаде и известно време го наблюдаваше как самотен, прилепен до дънера на дърво, чукаше и движеше прилежната си главица насам-натам. Жалко, че човек не умее да говори с животните! Би било хубаво да викне на кълвача и да му каже нещо приятелско, а навярно и да узнае нещо за живота му по дърветата, за неговия труд и за неговата радост. Ох, да можеше човек да се преобразява.
Спомни си как в часове на отдих понякога бе рисувал и какви фигури бе чертал с калема върху плочата си — цветя, листа, дървета, животни, човешки глави. Толкова често се забавляваше с това и понякога като малък бог по своя воля създаваше същества — в някоя цветна чашка рисуваше очи и уста, израслите снопове листа от клона на дърво превръщаше във фигури, в короната на дърво поставяше глава. При тази игра често за цял час се чувстваше щастлив и омагьосан, можеше да прави вълшебства, изтегляше линии и сам се изненадваше, ако от едва очертания лист на някое дърво се появеше муцуна на риба, опашка на лисица или тя се превърнеше във вежда на човек. Всеки трябваше да бъде способен да се преобразява, мислеше си сега, така, както някога капризните линии по неговата плоча. Голдмунд на драго сърце би се превърнал в кълвач, може би за ден, може би за месец, би живял в короните на дърветата, би се изкачвал по гладките стволове и със силна човка би чукал по кората и би се прикрепял с перата на опашката си, би говорил с езика на кълвача и би измъквал от корите добри неща. Чукането на кълвача звучеше приятно и твърдо по ехтящото дърво.