Нарцис и Голдмунд

Благодарен, Голдмунд седеше много доволен и слушаше течащата вода. Малко по-късно влезе вътре, потърси селянина, подаде ръка на него и на бабата и благодари. В къщурката миришеше на огън, на пушек и на мляко. Тъкмо му беше станала покрив и дом, и той отново беше чужденец. Сбогувайки се, излезе.

От другата страна на къщурката Голдмунд видя малък параклис, близо до него хубава гора, група стари, огромни дъбове, а помежду им ниска трева. Тук той остана в сянката и се разхождаше между дебелите стволове. Странно, мислеше, се случваше с жените и любовта; всъщност те не се нуждаят от думи. На жената бе потребна само една дума, за да му обрисува мястото на срещата, всичко друго тя бе изразила безсловесно. И с какво? С очи, да, с известно звучене на малко хрипливия си глас и с още нещо — може би с някакъв дъх, с нежно леко излъчване на кожата, по което жени и мъже веднага могат да се открият, ако се стремят един към друг. Забележително беше това — като деликатен, таен език, и толкова бързо той може да го научи. Голдмунд се зарадва много на вечерта, беше обзет от любопитство каква би могла да бъде едрата, руса жена, какви погледи и тонове, какви ръце и крака, движения и целувки би имала — разбира се, съвсем различни от тези на Лизе? Къде би могла да бъде сега тя, Лизе, с нейната черна права коса, с мургавата кожа, с кратките си въздишки? Дали мъжът й я бе бил? Мислеше ли тя още за него? Дали вече отново си бе намерила любовник така, както той днес намери друга жена? Колко бързо вървеше всичко, как навред го пресрещаше щастието, колко красиво и пламенно беше то и как чудно преходно! Това беше грях, беше прелюбодеяние, до неотдавна той по-скоро би предпочел да се остави да го убият, отколкото да извърши този грях. А сега! Чакаше вече втора жена и съвестта му беше тиха и спокойна. Това ще рече: той може би не беше спокоен, но не прелюбодеянието и насладата бяха тези, заради които понякога съвестта му беше неспокойна и утежнена. Това се дължеше на нещо друго, не можеше да се назове с име. То беше чувството за вина, с която не се бе натоварил сам, а донесъл със себе си, идвайки на белия свят. Именно това ли в теологията се наричаше първороден грях? Трябва да е така. Да, самият живот носеше в себе си нещо като вина — защо ли иначе един толкова чист и знаещ човек като Нарцис се подлагаше на изкупителни упражнения, сякаш бе осъден? Или защо той самият, Голдмунд, някъде дълбоко в душата си трябваше да усеща тази вина? Не беше ли щастлив? Не беше ли млад и здрав и волен като птица в небето? Не го ли обичаха жените? Не беше ли хубаво да усеща как като любещ дава и на жената същата дълбока наслада, която изпитва сам? Защо той все пак не беше напълно щастлив? Защо младото щастие също както добродетелта и мъдростта на Нарцис от време на време биваха пронизвани от странна болка, от лек страх, от жалба заради тленността, преходността? Защо понякога той трябваше да потъва в размисъл, да разсъждава, макар добре да знаеше, че не е мислител?