Нарцис и Голдмунд

— Не натъжавай моето и своето сърце. Никога няма да те забравя. Ти ще дойдеш отново, моля те за това и го очаквам. Ако някога ти тръгне зле, ела при мен и ме повикай. Бъди щастлив, Голдмунд. Бог да е с тебе!

Нарцис се беше изправил. Голдмунд го прегърна. И тъй като знаеше плахостта на своя приятел пред ласките, не го целуна, а само погали ръцете му.

Нощта настъпваше. Нарцис затвори зад себе си вратата на килията и тръгна към църквата, сандалите му шляпаха по каменните плочи. Голдмунд гледаше подир слабата фигура с очи, пълни с обич, докато в края на коридора тя изчезна като сянка, погълната от мрака на църковната врата, погълната и подтикната към упражнение, към дълг, към добродетел. Колко чудно, колко безкрайно странно и объркано беше всичко! Колко странно и вдъхващо страх бе и това да отиде при приятеля си с препълнено сърце в разцвета на своята опияненост от любовта, тъкмо в час, когато той медитира, чезне в пост и бдения, приковава на кръст и принася в жертва младостта, сърцето си и своите чувства и се подчинява на най-строгата школа на послушанието, за да служи само на духа и за да бъде всецяло minister verbi divini!1

Намери го легнал, смъртно уморен и угаснал, с бледо лице и отслабнали ръце, изглеждаше като мъртъв и все пак веднага бодро и приветливо посрещна приятеля си и посвети на влюбения, който още миришеше на жена, своето оскъдно време за отдих между изкупителните упражнения и го изслуша. Чудно и чудно красиво беше също, че съществуваше такъв вид любов, безкористна, одухотворена любов. Колко по-различна беше тя от любовта днес сред огряното от слънце поле, от тази опияняваща и недържаща сметка за нищо игра на чувствата! Но и двата вида бяха любов. Ето че сега Нарцис беше изчезнал за него, след като и в този последен час още веднъж толкова ясно му бе показал колко съвършено различни и несравними един с друг бяха те. Нарцис вече коленичеше пред олтара на уморените си колене, подготвен и просветлен за нощ, пълна с молитви и съзерцание, в която не му бяха позволени повече от два часа спокойствие и сън, докато той, Голдмунд, бягаше оттук, за да намери някъде под дърветата своята Лизе и да повтори онази сладка, животинска игра с нея. Нарцис би съумял да каже върху това нещо, което заслужава внимание. Е, да, той, Голдмунд, не беше Нарцис. Не бе задължен да обосновава тези красиви и страшни загадки и обърквания и да произнася важното за тях. Негов дълг бе единствено да продължава по-нататък своя неизвестен и глупав път на Голдмунд. Негов дълг бе единствено да се отдава и да обича приятеля си, който се моли в нощната църква, не по-малко, отколкото красивата топла млада жена, която го чака.

Когато той със сърце, бълнувано от сто противоречиви чувства, се промъкваше под липите на двора и търсеше изхода през мелницата, все пак трябваше да се усмихне, изведнъж спомняйки си онази вечер, в която някога заедно с Конрад бе напуснал манастира по същия този таен път, за да отиде „в селото“. Как възбуден и с таен страх тогава бе предприел малкия забранен излет, а днес тръгваше завинаги, тръгваше по много по-забранен и опасен път, а при това не изпитваше страх, не мислеше за вратар, за игумен и учител.