Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
Е, все пак беше хубаво да се живее. В тревата Голдмунд откъсна дребно виолетово цвете, приближи го до окото си, погледна в малката тясна чашка, където минаваха жилчици и трептяха мънички, тънки като косъм близалца; там пулсираше живот, тръпнеше наслада, сякаш в утробата на жена или в ума на мислител. А защо всъщност човек не знае нищо? Защо не може да поговори с това цвете? Но нали дори двама души не могат истински да разговарят един с друг; за това е необходим щастлив случай, особено приятелство и готовност. Не, беше щастие, че любовта не се нуждае от думи; иначе тя би била пълна с недоразумения и глупости. Ах, какви отсенки имаха очите на Лизе, полупритворени, когато в прилив на наслада в процепа на тръпнещите мигли се виждаше само бяло. И с десет хиляди учени или поетични думи това не можеше да се изрази! Нищо, изобщо нищо не можеше да се преразкаже, да се премисли — и въпреки това човек винаги отново и изпитваше у себе си настойчивата потребност да говори, вечния подтик да мисли!
Голдмунд наблюдаваше листенцата на малкото растение — бяха подредени толкова хубаво около стълбцето и така забележително мъдро. Хубави бяха стиховете на Вергилий, той ги обичаше; но някои от тези стихове не бяха и наполовина тъй ясни и мъдри, наполовина тъй красиви и смислени, колкото спиралното подреждане на мъничките венчелистчета. Каква наслада, какво щастие и какво очарователно благородно и дълбокомислено дело би било, ако човекът беше в състояние да сътвори едно-единствено такова цвете! Но никой не можеше да го направи, никой герой, никой император, никой папа и никой светец.
Когато слънцето се склони, Голдмунд стана и потърси мястото, което му беше посочила селянката. Чакаше я там. Хубаво беше така да очаква и да знае, че една жена е на път към него и ще му донесе само любов.
Тя дойде с ленена кърпа, в която бе завързала голямо парче хляб и отрязък сланина. Развърза кърпата и я разстла пред него.
— За тебе — каза тя, — яж.
— След това — каза той. — Не съм гладен за хляб, гладен съм за тебе. Покажи ми какво хубаво си ми донесла.
Много хубаво му бе донесла тя: силни жадни устни, здрави блестящи зъби, силни ръце, обгорели от слънцето, но отвътре и надолу от шията бяла и нежна кожа. Малко думи знаеше тя, но в гърлото и трептеше прелестно примамващ песенен тон. И когато усети върху себе си ръцете му, толкова нежни, толкова гальовни и чувствителни ръце, каквито никога не бе усещала, кожата й потръпна, а в гърлото й зазвуча нещо като котешко мъркане. Тя знаеше малко игри, по-малко, отколкото Лизе, но беше чудесно силна, притискаше го, като че ли искаше да счупи шията на любимия. Любовта й беше детинска и жадна, проста и при цялата си сила — свенлива; Голдмунд беше много щастлив с нея.
После тя си тръгна с въздишка, трудно се откъсна от него, не биваше да стои тук.
Голдмунд остана сам, щастлив, но и тъжен. Едва по-късно си спомни за хляба, за сланината и похапна самотен. Вече бе дълбока нощ.
8
От доста дълго време Голдмунд странстваше, рядко нощуваше два пъти на едно и също място, навред пожелаван и ощастливяван от жените, обгорял от слънцето, отслабнал от пътуванията и оскъдната храна. Много жени се сбогуваха с него в ранно утро и си тръгваха, някои и със сълзи, а понякога той си мислеше: „Защо никоя не остана при мене? Защо, след като вече ме обичат и за една любовна нощ нарушават брачната си клетва, защо всички те веднага се връщат при мъжете си, макар най-често да се страхуват, че ще бъдат бити от тях?“ Никоя сериозно не бе го молила да остане с него, ни една-единствена никога не бе го молила да тръгнат заедно и не бе готова от любов да сподели радостта и бедите, неудобствата на странстването му. Наистина и той не бе поканил никоя, с никоя не бе споделил тази мисъл; но когато питаше сърцето си, разбираше, че му беше скъпа неговата свобода, и не можеше да си спомни никоя любима, копнежът му по която не би изчезнал в прегръдката на следващата. Ала все пак му беше чудно и малко тъжно, че навред любовта изглеждаше толкова преходна — както на жените, така и неговата собствена, че тя се утоляваше толкова бързо, колкото и пламваше. Правилно ли бе това? Винаги и навсякъде ли бе същото? Или причината се криеше в него самия; може би бе създаден така, че жените, макар силно да го желаеха и да го намираха красив, не искаха дълго да общуват с него — освен за малко и безсловесно в сеното или на горския мъх. Дължеше ли се на това, че той живееше като странник, че хората, които водят уседнал живот, изпитват ужас от битието на оня, който няма роден дом? Или може би причината бе само в него самия, в неговата личност, че жените го пожелаваха просто като хубава кукла и го притискаха до себе си, после обаче бързаха да се върнат при мъжете си, дори и когато там ги очакваха удари? Той не знаеше.