Нарцис и Голдмунд

Голдмунд се откъсна от тази мисъл и пое по каменлива пътека. Когато се бе отдалечил на стотина крачки от стената на манастира, спря, пое дъх и колкото можеше по-добре, издаде вик на сова. От далечината нагоре по потока му отвърна същият вик на сова.

„Крещим един към друг като животни“ — помисли той и си спомни часа на любовта от следобеда; едва сега стигна до съзнанието му, че той и Лизе най-сетне, чак накрая, когато завършиха милувките им, размениха няколко думи, а и тогава само малко и незначителни. А какви дълги разговори бе имал с Нарцис! Но сега, така изглеждаше, бе навлязъл в свят, където не се говореше, където се примамваха един към друг с викове на сова, където думите нямаха значение. И той бе съгласен с това, днес вече не изпитваше никаква потребност от думи или мисли, а само от Лизе, само от това безсловесно, сляпо, нямо докосване и търсене, от едно задъхано сливане.

Лизе беше там, вече идваше отсреща, излизайки от гората. Той простря ръце, за да я докосне, обхвана с нежни, гальовни ръце главата, косата й, шията и тила, нейното стройно тяло, здравите й бедра, обви ръка около нея, продължи да върви с Лизе, без да говори, без да пита „накъде?“. Тя крачеше уверено през нощната гора, а той я следваше с усилие, като лисица или златка; тя сякаш виждаше в мрака, вървеше, без да се блъска, без да се препъва. Голдмунд се остави да бъде воден в нощта, в гората, в сляпата тайнствена страна без слова, без мисли. Вече не мислеше, не мислеше нито за изоставения манастир, нито за Нарцис. Безмълвни, двамата преминаха значителна част от тъмната гора, понякога стъпваха по мек, кадифен мъх, понякога по твърди, изпъкнали от земята корени; понякога между високите редки корони на дърветата над тях се провиждаше светло небе, понякога биваше съвсем тъмно. Храсти го удряха в лицето, къпини закачаха дрехите им. Тя умееше да се оправя навред и намираше излаз. Рядко се спираше, рядко се колебаеше. След доста време те се озоваха между единични, израсли далеч един от друг борове, а по-нататък се извисяваше открито бледото нощно небе; гората свършваше, посрещаше ги долина с ливади, сладко ухаеше на сено. Те прецапаха малък, безшумно протичащ поток: тук, на открито, беше още по-тихо, отколкото в гората: никакви шумящи храсти, никакви промъкващи се нощни животни, не пропукваше никакво сухо дърво. Лизе спря при голяма копа сено.

— Тук ще останем — каза тя.

И двамата седнаха в сеното, и двамата малко уморени, най-после да отдъхнат и се насладят на почивката. Те се изтегнаха, заслушаха тишината, усетиха челата им да изсъхват и лицата им постепенно да се охлаждат. Голдмунд се бе свил в приятна умора, като на игра, присви колене и ги отпусна пак, вдъхваше нощта и аромата на сеното, поемайки дълго дъх, и не мислеше нито за бъдещето, нито за онова, което остави зад себе си. Бавно се поддаде само да бъде привлечен от дъха и топлотата на своята любима и омагьосан, от време на време отвръщаше на ласките на нейните ръце, ощастливен чувстваше как тя постепенно се разпалва и се притиска все по-близо и по-близо до него. Не, тук не бяха потребни нито думи, нито мисли. Прояснено той чувстваше всичко, което беше важно и хубаво, младежката сила и простата здрава красота на женското тяло, неговите възбуда и желание; ясно чувстваше също, че този път тя желае да бъде обичана по-различно отпреди, че този път няма да го прелъстява и поучава, а ще очаква неговата страст и неговото похищение. Мълчаливо остави потоците да протекат през него, щастлив усети как безмълвният тихо разгарящ се огън, който бе жив и в двамата, направи от местенцето ложе — дишаща и жарка среда на цялата мълчалива нощ.