Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
С напрегнато очакване се приближи до къщурката, откъдето се бе разнесло мученето на кравата. Пред къщната врата в праха седеше малко момче с червеникава коса и светлосини очи, до него имаше пръстено гърне, пълно с вода, а от праха и водата то месеше тесто, с каквото вече бяха покрити голите му крака. Щастливо и сериозно, то мачкаше в ръцете си влажната кал, гледаше как тя избликва между пръстите му, правеше топки, а за омесването и оформянето им си помагаше дори и с брадичка.
— Помози Бог, момченце — каза Голдмунд много приветливо.
Но малкият, щом вдигна очи и съзря непознат човек, разкриви муцунка, смръщи пълничкото си личице и с вик се върна до къщната врата, като пълзеше. Голдмунд го последва и влезе в кухнята. Тя беше толкова здрачна, че пристъпвайки след ярката обедна светлина, отначало той не различи нищо. За всеки случай изрече един благочестив поздрав — не получи никакъв отговор; постепенно обаче през рева на изплашеното момче се зачу тънък старчески глас, който утешаващо заговори на момчето. Най-после в тъмнината се вдигна и се приближи дребна стара жена, държеше ръка пред очите си и погледна към госта.
— Да те благослови Бог, майко — извика Голдмунд, — и всички мили светии да благословят доброто ти лице. От три дена не съм виждал жив човек.
Старата женица го погледна глуповато е далекогледи очи.
— Какво искаш? — попита тя несигурно. Голдмунд й подаде ръка и леко поглади нейната.
— Искам да ти кажа „помози Бог“, бабичко, малко да си отдъхна и да ти помогна при паленето на огъня. Ако искаш да ми дадеш парче хляб, няма да откажа, но не е бързо.
Той видя, че край стената има скована пейка, на която седна, докато старицата отряза парче хляб на детето, което сега напрегнато и любопитно, но все още във всеки миг готово да се разплаче и да избяга, бе втренчено в непознатия. Старицата отряза и второ парче хляб и го подаде на Голдмунд.
— Много благодаря — каза той. — Бог да те възнагради.
— Много ли си гладен? — попита жената.
— Не чак толкова, ядох черни боровинки.
— На, все пак яж. Откъде идваш?
— От „Мариаброн“, от манастира.
— Поп ли си?
— Не, ученик. Тръгнал съм на път.
Тя го изгледа присмехулно, полуглупаво и леко поклати глава на слаба сбръчкана шия. Изчака го да преглътне няколко залъка и отново изнесе малкия на слънце. Тогава се върна и любопитно попита:
— Знаеш ли нещо ново?
— Не много. Познаваш ли отец Анселм?
— Не, какво е станало с него?
— Болен е.
— Болен ли? Ще умре ли?
— Не зная. Болката му е в краката. Не може да върви добре.
— На умиране ли е?
— Не зная, може би.
— Е, нека си умира. Аз трябва да сваря супа. Помогни ми да нарежа борина.
Тя му даде една борова цепеница, добре изсушена край огнището, и нож. Голдмунд взе да реже подпалки толкова, колкото му поиска, и наблюдаваше как тя ги слага в пепелта, привежда се над тях, кашля и духа, докато те припламнат. По някакъв точен тайнствен ред старицата наслага върху тях борови и букови парчета и огънят се разпали светъл, силен в откритото огнище. Тя премести към пламъка голям черен бакър, който висеше под димоуловителя на опушена верига.
По нейна заповед Голдмунд донесе вода от извора, обра каймака от купата с млякото, седя в димния здрач, загледан как пламъците играят, а над тях костеливото, сбръчкано лице на старата ту се появяваше, озарено от червените отблясъци, ту изчезваше; редом зад дъсчената стена той чуваше кравата да рови в яслата и да блъска. Много му харесваше. Липата, изворът, трепкащият огън под бакъра, пръхтенето и преживянето на кравата, нейните тъпи удари по стената, полутъмното помещение с масата и пейката, шетането на дребната стара жена — всичко беше хубаво и добро, миришеше на храна и мир, на хора и топлина, на роден край. Тук отглеждаха и две кози; от жената узна, че зад къщата имали и свинарник, старицата беше баба на селянина и прабаба на малкото момче. То се казваше Куцо, от време на време влизаше вътре и макар да не отговаряше нито думичка и да гледаше някак страхливо, все пак вече не плачеше.
Селянинът и жена му се върнаха, бяха много учудени, че намериха в къщата чужд човек. Селянинът беше готов веднага да почне да ругае, недоверчиво изтегли младежа за ръка през вратата, та на дневна светлина да види лицето му; после се усмихна, добродушно го удари по рамото и го покани на обяд. Седнаха, всеки топеше хляба си в обща паница с мляко; когато беше почти на свършване, селянинът изпи остатъка.